В оенната операция, извършена от американската армия, в резултат на която венецуелският президент Николас Мадуро беше свален от власт и отведен в САЩ, шокира целия свят и предизвика различни коментари. Според някои, тя представлява очевидно нарушение на международното право, докато други я оправдават с аргумента, че държавният глава е жесток диктатор и опасен престъпник, който е пряко свързан с едни от най-влиятелните наркокартели в глобален мащаб. Няколко часа след задържането на Мадуро, американският президент Доналд Тръмп заяви, че Вашингтон ще се заеме със задачата да „управлява“ Венецуела. Постижима ли е тази цел? Към настоящия момент няма как да бъде даден категоричен отговор на този въпрос. В същото време, все повече експерти споделят мнението, че последните събития отразяват една тенденция във външната политика на САЩ, която крие големи рискове. Белият дом все по-често разчита на оказването на натиск – политически, икономически или военен, не само за да възпира своите противници, но и за да принуждава по-слабите държави да се съобразяват с интересите му. Тази стратегия може да осигури подчинение за определен период от време, но в дългосрочен план има потенциала да създаде сериозни проблеми – включително засилване на съпротивата срещу действията на САЩ и драстично ограничаване на възможностите за постигане на споразумения по пътя на дипломацията.
The three biggest countries in the region, Brazil, Colombia and Mexico, all run by left-wing leaders, have condemned Donald Trump’s unilateral action in Venezuela. But could they be next? https://t.co/rlTXHtjjkW
— The Economist (@TheEconomist) January 8, 2026
Между военните действия и „меката сила“
Повече от очевидно е, че Мадуро е основният виновник за тежката криза, в която се намира Венецуела. По време на управлението му икономиката на страната се срина, опонентите на режима бяха подложени на жестоки репресии, престъпните организации на практика се сляха с държавните институции, а милиони венецуелци бяха принудени да напуснат родината си. В същото време, няма как да се отрече, че отстраняването на държавен ръководител, колкото и брутален и некомпетентен да е той, не е еквивалентно на утвърждаването на легитимен политически ред. „Декларирайки намерението си да управляват Венецуела, САЩ попадат в капан, направен от самите тях – такъв, в който използването на сила погрешно се интерпретира като заместител на вътрешната стабилност“, смята Моника Дъфи Тофт, която е професор по международни отношения от университета „Тъфтс“ в Масачузетс. Тя допълва, че военните интервенции рядко водят до траен мир.
През 80-те години на миналия век известният политолог и професор от Харвардския университет Джоузеф Най популяризира идеята за т. нар. „мека сила“, която произлиза от икономиката и културата на дадена страна, а не от военната ѝ мощ. Според него, чрез
този метод може да се оказва влияние върху поведението на други държави, за да бъдат получени желаните резултати. Най развива тази концепция в края на Студената война, когато САЩ се утвърждават като водеща глобална сила, а СССР върви към разпад. „Ако използваме идеята за „меката сила“ като основа, върху която да стъпим, лесно ще достигнем до заключението, че натискът и принудата могат да доведат до свалянето на даден лидер, но не и да генерират стабилна политическа власт“, смята проф. Тофт.
Особено любопитни са резултатите от проучване, извършено от нея и професора по политология Сидита Куши. Тяхното изследване показва, че след края на Студената война военните операции на САЩ в чужбина зачестяват осезаемо, докато дипломацията остава на заден план. Изненадващо или не, характеристиките на въпросните интервенции се променят. Първоначално те имат за цел постигането на краткосрочна стабилност, но постепенно прерастват в продължително управление, съпътствано от присъствие на военни части, примери за което са офанзивите в Ирак и Афганистан. „Това задълбочава един тревожен дисбаланс. През 2026 г. за всеки долар, който САЩ инвестират в дипломатическия „скалпел“ на Държавния департамент за предотвратяване на конфликти, те отделят 28 долара за военния „чук“ на Министерството на отбраната. По този начин насилието се превръща в първа, а не в последна мярка“, обобщава проф. Тофт. Показателни са думите на Тръмп по адрес на временния президент на Венецуела Делси Родригес. Държавният глава предупреди, че ако тя „не иска да направи това, което е правилно, ще плати много висока цена, вероятно по-висока от тази, платена от Мадуро“.
The patchwork of criminal gangs, armed paramilitaries and rogue soldiers poses a major threat to Donald Trump’s desire to 'run' Venezuela — and to any US companies looking to invest. https://t.co/96DN1bjgTW pic.twitter.com/97J8V10v0T
— Financial Times (@FT) January 8, 2026
Афганистан, Ирак и Либия
Уроците на историята са недвусмислени. Опитите на САЩ да постигнат политическа стабилност в Афганистан, използвайки военна сила, претърпяха пълен провал. Американската армия нахлу в страната през 2001 г. с намерението да свали от власт режима на талибаните. Последваха две десетилетия на сблъсъци и нестихващо напрежение, след което американските военни се изтеглиха от Афганистан. Днес, талибаните отново са на власт и дори преговарят с Вашингтон, а изводът е ясен – външният натиск не може да компенсира постигането на политически ред, основан на вътрешен консенсус.
След нахлуването на САЩ и техните съюзници в Ирак през 2003 г. и отстраняването на Саддам Хюсеин, както Държавният департамент, така и Министерството на отбраната изготвят планове за установяването на демокрация в страната. Администрацията на президента Джордж Буш-младши се спира на предложението на Пентагона, в което, обаче, са игнорирани редица ключови културни, социални и исторически характеристики на Ирак. Подходът на САЩ акцентира върху военната сила и използването на частни компании, а очакванията на Вашингтон са, че това ще бъде напълно достатъчно за прехода към демокрация. Нещо повече – американците се нагърбват не само със задачата да гарантират сигурността на страната, но и поемат контрола върху електрическата система, водните запаси, работните места и се опитват
да съдействат за постигането на политическо помирение между доскорошни опоненти. Не е особено изненадващо, че постигането на тези цели се оказва непосилно, а за редица иракчани САЩ се превръщат във враг номер едно.
Показателно е и това, което се случи в Либия. Намесата на подкрепяните от Вашингтон сили на НАТО през 2011 г. и последвалото сваляне от власт на режима на Муамар Кадафи не беше последвано от опит за стабилизиране на ситуацията. Резултатът се оказа катастрофален – избухване на гражданска война, разкъсване на страната, борба за контрол между въоръжени групировки и пълен колапс на икономиката. „Между събитията в Афганистан, Ирак и Либия има нещо общо – високомерието, убедеността на САЩ, че външният натиск може да замени политическата легитимност. Това е важен урок, който не бива да бъде забравян“, подчертава проф. Тофт. Проблемите, пред които е изправена Венецуела, са огромни. Ако администрацията на Тръмп действително поеме контрола над страната, то Вашингтон ще бъде обвиняван за всичко – от прекъсванията на тока до недостига на храна и неспособността на държавните институции да изпълняват задълженията си. Така, дори и онези, които днес смятат САЩ за освободители, съвсем скоро ще започнат да ги възприемат като окупатори, а това на свой ред може да доведе до избухването на още по-тежка криза.
Още от автора:
Научните открития, които ще променят света
Мистериите, които озадачиха света през 2025 г.
Скандалите, които шокираха света през 2025 г.
Надежда за мир или нови кръвопролития – Близкият изток през 2026 г.
Забравените жени воини, шокирали античния свят
Сблъсък за милиони – Мъск срещу ЕС
Между дипломацията и хаоса – плановете за прекратяването на войната в Украйна
Когато историята се превърне в пропаганда – Кремъл и англосаксонците
Разделяй и владей – социалните мрежи и стратегията на Тръмп
Абсурдните изказвания на американските политици
Напрежението в Карибско море и новата дипломация на канонерките
Парламентарните избори в Нидерландия – как популизмът се превръща в заплаха за демокрацията
Надежда за мир или пореден провал – ще се срещнат ли Тръмп и Путин
Историята като предупреждение: Решенията, основани на грешки и заблуди
Постижима цел ли е постигането на траен мир в Газа
Конспиративните теории, които се опитват да преобърнат представите ни за световната история
Между войната и несигурното бъдеще – какво се случва с руската икономика
Бомба със закъснител – какви рискове крие пресъхването на Ганг
Между ЕС и Русия - ключови избори в Чехия
Пет факта за гръмотевичните бури, които ще ви изумят
Дългата история на политическото насилие в САЩ
След края на войната - ще успее ли Западът да гарантира сигурността на Украйна
Опасна ескалация - приближава ли се войната в Украйна до НАТО
Постижима цел ли е изграждането на ядрен реактор на Луната
Надежда за мир или напразни очаквания – ще се срещнат ли Путин и Зеленски
Боливия на кръстопът - кой ще застане начело на страната
Срещата в Аляска – важна стъпка към мира или много шум за нищо
Непознатата история на неандерталците
Злодей или герой – противоречивото наследство на „бащата“ на пакистанската атомна бомба
Между истината и лъжите - какво знаем за детството на диктаторите
Конфликтите по света и ролята на Китай – как Пекин помага на своите съюзници
Загадки и конспирации - непознатата история на американските президенти
Какъв ще бъде следващият ход на Иран
Новата политическа авантюра на Мъск
В сянката на войната - ЕС и конфликтът между Израел и Иран
Превръща ли се Тръмп в заплаха за американската конституция
Руслан Трад пред Vesti.bg: Ще се разрасне ли конфликтът между Израел и Иран
Терористите, които използват глада като оръжие
Краят на един политически романс
Несъстоялата се среща, която целият свят продължава да очаква
Изненадващата история на забранените цветове
Пред провал ли е мирният план на Тръмп за Украйна
Настъплението на Русия в Африка
Изборите в Полша и дългата ръка на Кремъл
