Държавите, които поеха доброволно по пътя на диктатурата

И сторията изобилства от примери за държавни ръководители, които идват на власт с обещания за стабилност и просперитет. Те се радват на голяма подкрепа и в даден момент хората започват доброволно да се отказват от своите права в името на едно „по-светло бъдеще“. Това на свой ред води до създаването на авторитарни режими, в които няма свобода на словото, а всеки опонент на управляващите е подложен на жестоки репресии. Дали от страх, отчаяние или в резултат на умела пропаганда, немалко страни поемат по този път и се превръщат в диктатури, а жителите им осъзнават твърде късно каква грешка са допуснали.

Thousands of people across Portugal celebrated the 50th anniversary of the Carnation Revolution this week, which ended Antonio Salazar's four-decades-long dictatorship. pic.twitter.com/UwhcXu4v7o
— DW News (@dwnews) April 28, 2024

Антониу Салазар

Годината е 1932-а. В Португалия се провеждат избори, в резултат на които премиер става Антониу ди Оливейра Салазар – доскорошен министър на финансите, който успява да стабилизира икономиката на страната чрез строга политика на ограничаване на разходите. Той се радва на завидна подкрепа, като редица португалци виждат в него единствената надежда за по-добро бъдеще. Само година по-късно е приета нова конституция, узаконяваща еднопартийното управление. Оповестено е създаването на т. нар. Estado Novo – „Нова държава“. Тя представлява консервативно-авторитарна диктатура, при която гласът на опозицията е заглушен посредством комбинация от репресии, цензура и пропаганда. Всички политически формации, които не са се разпуснали сами, са забранени, а тайна полиция и няколко паравоенни организации са натоварени със задачата да следят за „спазването на реда“. Историците определят режима на Салазар като фашизоиден, а самият диктатор не крие, че се възхищава от Бенито Мусолини. Любопитна подробност е, че по време на Втората световна война Лисабон се опитва да запази неутралитет. От една страна, Салазар позволява на Съюзниците да използват Азорските острови като военна база, а от друга предоставя концесия за добив на волфрам на нацистка Германия – нещо, за което Португалия е богато възнаградена. В резултат, южноевропейската държава е една от малкото, постигнали икономически напредък в хода на конфликта (показателно е, че златните ѝ резерви нарастват). През 1968 г. Салазар получава мозъчен удар и умира две години по-късно. През 1974 г. т. нар. Революция на карамфилите слага край на „Нова държава“. Въпреки подчертано авторитарния характер на управлението на Салазар, дори и в наши дни той продължава да е много популярен сред някои кръгове на португалското общество.

Пак Чон-хи

През 50-те и началото на 60-те години на миналия век Южна Корея е сред най-бедните страни в света. Електричество има единствено в най-големите градове, а в столицата Сеул само една четвърт от домовете разполагат с канализация. Това се превръща в златна възможност за Пак Чон-хи, който идва на власт след преврат, извършен на 16 май 1961 г. Той се ангажира да извърши мащабни икономически реформи и да модернизира страната – обещания, които са приветствани от повечето южнокорейци. Новите управляващи обявяват извънредно положение и започват безмилостна „война с корупцията“. В хода ѝ са конфискувани имоти на политици и бюрократи, задържани са както редица представители на организираната престъпност, така и опоненти на Пак Чон-хи, а някои големи компании са принудени да платят значителни глоби. Приет е т. нар. Закон за прочистване на политиката, които забранява на хиляди представители на предишните режими да извършват политическа дейност. В държавния апарат е извършена безпрецедентна чистка, като редица чиновници са уволнени, арестувани или убити. През следващото десетилетия икономиката на Южна Корея постига впечатляващи успехи, като правителството контролира външната търговия и третира преференциално някои от най-големите корпорации в страната, сред които са „Самсунг“, „Хюндай“ и „Деу“. В същото време, натискът над опозицията се засилва, а медиите са подложени на стриктна цензура. Управлението на Пак Чон-хи приключва на 29 октомври 1979 г., когато е застрелян от шефа на южнокорейските служби за сигурност Ким Че-кю. След като е арестуван, извършителят на покушението обяснява, че го е извършил по патриотични подбуди, тъй като диктаторът е представлявал пречка за демократичното бъдеще на страната. И до днес Пак Чон-хи е считан за една от най-важните политически фигури в историята на Южна Корея. В края на 2012 г. неговата дъщеря Пак Гън-хе е избрана за президент, като след встъпването си в длъжност тя се извинява за потъпкването на човешките права по време на управлението на баща ѝ.

Fifty years after the military coup in Chile, historians describe why Augusto Pinochet's coup had such a huge impact in Europe.https://t.co/a2a8vn7Bbg
— DW News (@dwnews) September 12, 2023

Аугусто Пиночет

Аугусто Хосе Рамон Пиночет Угарте идва на власт в Чили през 1973 г. след държавен преврат, чрез който е свален Салвадор Алиенде – първият социалист, избран за президент в историята на страната. Първоначално, повечето чилийци подкрепят Пиночет, виждайки в негово лице „необходимото зло“, което може да стабилизира ситуацията в латиноамериканската държава. Освен това, превратът слага край на период на обтегнати отношения между Чили и САЩ, които активно подкрепят свалянето от власт на Алиенде. Нещо повече – Вашингтон предоставя материална подкрепа на военното правителство на Пиночет, а ЦРУ прави редица негови офицери свои „платени контакти“, въпреки че са замесени в шокиращи нарушения на човешките права. На 27 юни 1974 г. Пиночет се самопровъзгласява за президент и управлява Чили като диктатор до 1990 г. Той не просто прокарва крайно противоречиви конституционни реформи, разпуска Конгреса и налага стриктна цензура, но и се отнася по изключително жесток начин с всеки, който се осмели да му се противопостави. Много от опонентите му са убити или изпратени в затвори, където са подлагани на мъчения. Изненадващо или не, някои жители на Чили продължават да му симпатизират, смятайки, че той е направил всичко това в името на стабилността на родината си.

The former Philippine president Rodrigo Duterte defended his so-called war on drugs in testimony before the country’s Senate on Monday, saying he took "full legal responsibility" for the campaign of extrajudicial killings that left thousands dead. https://t.co/eOPvNF1eQT
— The New York Times (@nytimes) October 28, 2024

Родриго Дутерте

„Не поставяйте под съмнение политиката ми. Не предлагам нито извинения, нито оправдания. Направих това, което трябваше да направя и независимо дали го вярвате или не…направих го за моята родина“. Това заяви преди няколко месеца Родриго Дутерте, президент на Филипините в периода между 2016 и 2022 г., пред парламента на страната. Той идва на власт с обещанието да сложи край на корупцията и наркотрафика. По време на предизборната си кампания Дутерте подчертава, че управлението му ще е кърваво, но и ще издава по хиляда помилвания на ден за служителите на реда, обвинени в нарушения на човешките права. Избран е за държавен глава с гласовете на над 16 млн. избиратели – с 6,6 млн. повече от останалия на второ място негов опонент Мар Рокас, а в първата седмица от управлението си има рейтинг на одобрение от цели 91%. Докато е начело на страната, хиляди филипинци са убити по подозрения, че са търгували с наркотици. Точният брой на загиналите не може да бъде установен. По данни на ООН и Международния наказателен съд, въпросната цифра е между 8000 и 30 000. Сред жертвите са предимно хора от най-ниските слоеве на обществото, включително и деца. Много от тях са убити без каквито и да било доказателства, че са участвали в престъпни дейности. Дутерте не само дава пълна свобода на властите да използват всякакви средства за борба с престъпността, което прераства в полицейски произвол, но също така използва и „отряди на смъртта“. По думите на президента, те били съставени от „гангстери“, които изпълнявали заповедите му и са отговорни за смъртта на стотици филипинци.

Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase

Още от автора: