От Алжир до Гватемала – мрачното наследство на Студената война|Vesti.bg

П овечето хора възприемат Студената война като период на противопоставяне между два враждуващи блока, начело на които са САЩ и СССР, преминал без големи кръвопролития. Макар и двете световни сили да не влизат в директен сблъсък помежду си, отношенията между тях са изключително обтегнати, а мнозина живеят в постоянен страх, че може да избухне ядрена война. Истината е, че на фона на тази ситуация, в различни точки на света бушуват въоръжени конфликти с опустошителни последици. Милиони хора загиват или са принудени да напуснат домовете си, а регионални инциденти прерастват в кризи с глобални последици. Ето и няколко примера:

After America forced Britain and France to pull back from the Suez crisis in 1956, France concluded that Europe needed to stand on its own feet. Now more in the continent are feeling the same way https://t.co/xc6qEwJ9yL
— The Economist (@TheEconomist) March 9, 2025

Суецката криза

На 29 октомври 1956 г. израелски войски нахлуват в Египет, а малко след това към операцията се присъединяват Великобритания и Франция. Така започва Суецката криза – един от най-значимите моменти от Студената война. Конфликтът е предизвикан от решението на египетския президент Гамал Абдел Насър да национализира Суецкия канал през юли същата година. До този момент ключовият воден път в голяма степен е под контрола на Лондон и Париж. Ходът на Насър идва след отказа на САЩ и Великобритания да финансират строителството на язовира Асуан – решение, взето на фона на затоплящите се отношения между Египет и СССР. Реакцията на международната общност е незабавна. Съветският съюз открито подкрепя Египет и отправя предупреждения, възприети от мнозина като завоалирана заплаха за използването на ядрено оръжие. Белият дом на свой ред призовава за деескалация на напрежението и изтеглянето на израелските, френските и британските войски. В резултат на всичко това, Париж и Лондон обявяват край на офанзивата през декември, а Тел Авив предава контрола над Суецкия канал обратно на Кайро през март 1957 г. Макар и мащабът на тези събития на пръв поглед да не е особено голям, последиците са значителни. Историците подчертават, че кризата символизира залеза на британското и френското колониално влияние в Близкия изток.

Независимостта на Бангладеш

Един от най-кървавите и трагични конфликти по време на Студената война избухва в Южна Азия. След разпадането на Британска Индия през 1947 г. са създадени две държави – Индийски съюз и доминион Пакистан, който на свой ред е разделен на западна и източна част. Още от самото начало на съществуването си, между двата региона има дълбоки политически, културни и езикови различия. Призивите за автономия на Източен Пакистан се радват на значителна подкрепа от страна на местните жители, което води до избухването на открит конфликт. През март 1971 г. пакистанската армия започва операция „Прожектор“, целта на която е да смаже бенгалското движение за независимост. Следва вълна от насилие, масови убийства на цивилни и шокиращи репресии. Около 40 млн. души са принудени да напуснат домовете си, като една четвърт от тях се насочват към Индия – страна, която впоследствие оказва военна помощ на бенгалските сили. САЩ, които са обезпокоени от нарастващото съветско влияние в региона, на свой ред застават на страната на Пакистан. Конфликтът е белязан от опити за етническо прочистване и ужасяващи военни престъпления. Точният брой на загиналите все още е обект на дебати, като според някои изследователи жертвите са поне три милиона. Войната приключва на 16 декември 1971 г., когато Пакистан подписва капитулацията си. Тогава е обявена и независимостта на Бангладеш – ход, който оказва голямо влияние върху отношенията между САЩ, СССР и Китай.

Video of real footage of the Algerian National Liberation Army during the Algerian Revolution (Algerian War of Independence).
The video shows scenes of some of the armed clashes fought by the revolutionaries, as well as part of their daily life 🇩🇿 pic.twitter.com/ytToaVyjoa
— Algerian Military History 🇩🇿 (@DzMilHistory) April 9, 2026

Алжирската война за независимост

Тази война, известна и като Алжирската революция, продължава от 1954 до 1962 г. и е един от най-важните антиколониални конфликти на XX век. Причините за избухването ѝ са свързани с обещанията за самоуправление, които Париж дава на Алжир след края на Втората световна война, но така и не изпълнява. В резултат, през ноември 1954 г. Националният фронт за освобождение (лявоцентристка националистическа партия) започва въоръжена борба срещу френското управление. Голяма част от сраженията се водят в и около столицата Алжир, като особено интензивни са те в периода 1956–1957 г. Париж изпраща близо половин милион военнослужещи в опит да потуши въстанието. В хода на конфликта са използвани изключително брутални методи, включително изтезания, масови арести и репресии срещу цивилното население. Въпреки военното превъзходство на Франция, алжирската съпротива постига изненадващи успехи. Националният фронт за освобождение умело привлича вниманието на международната общност, търсейки подкрепа от страните от Източния блок. В крайна сметка Франция е принудена да преговаря, като губи подкрепата на голяма част от своите съюзници, включително и САЩ. Така, през 1962 г. Алжир става независима страна.

Residents of a Mayan community in Guatemala prevented experts from beginning to exhume the remains of more than 100 children believed to have been buried clandestinely in a former military garrison during the country's civil war in the 1980s https://t.co/ALZ8SnGRDf pic.twitter.com/zWH160BL1U
— Reuters (@Reuters) September 29, 2021

Геноцидът в Гватемала

Друг продължителен и жесток конфликт по време на Студената война, за който днес се говори сравнително рядко, е този в Гватемала. През 1954 г. в страната е извършен преврат срещу демократично избрания президент Хакобо Арбенс, като основна роля в него изиграва ЦРУ. По това време властите в САЩ се опасяват, че аграрните реформи, започнати от държавния глава, са сигнал за увеличаващото се комунистическо влияние в страната. В резултат, на власт идва полковник Карлос Кастильо Армас, който отменя въпросните реформи и ограничава избирателните права на голяма част от гражданите. През 1960 г. леви въоръжени групировки се вдигат на въстание срещу все по-авторитарния режим, начело на който по това време е генерал Мигел Идигорас Фуентес. Това поставя началото на конфликт, продължил цели 36 години. Войната се характеризира с масови убийства, шокиращи случаи на сексуално насилие, отвличания и изтезания, както и систематични атаки срещу коренното население. Множество международни доклади определят конфликта като геноцид, особено по отношение на насилието срещу маите. До края на войната през 1996 г. загиват над 200 000 души, като приблизително 83% от жертвите са представители на местното население.

Анголската гражданска война

В периода между 1975 и 2002 г. Ангола е арена на един от най-разрушителните конфликти на XX век. В продължение на почти три десетилетия страната е в плен на война, по време на която близо един милион души губят живота си, а други четири милиона остават без дом. Сблъсъците избухват след прибързаното изтегляне на Португалия от Ангола през 1975 г. Няколко освободителни движения започват борба за контрол над държавата. С течение на времето това се превръща в класически пример за прокси конфликт от епохата на Студената война. Подкрепяното от комунистическия блок правителство получава помощ от СССР и Куба. Срещу него застават сили, подпомагани от Южна Африка, САЩ и Великобритания. През 80-те години на миналия век войната се ожесточава. Така се стига до битката при Куито Куанавале през 1988 г. – едно от най-мащабните сражения в съвременната африканска история, при което загиват близо 10 000 войници. След временно примирие и избори под наблюдението на ООН през 1992 г., бойните действия избухват с нова сила и продължават още десетилетие. Краят на конфликта настъпва през 2002 г., когато е убит бунтовническият лидер Жонаш Савимби.

Още от автора: