След дълги години живот зад граница Биляна Милушева се завръща в България и избира спокойствието в Орешак пред забързаните темпове на живот в столицата.
Тя знае, какво е да си чужд гражданин и някой да ти помогне извън пределите на родината. Затова и тя помага. Прави го преди близо две години, когато приютява две украински семейства в своята къща край Орешак.
Дава им грижа, подслон и работа. Те пък ѝ се отблагодаряват с лоялност. За мисията да помагаш, за възпитанието на емпатия у себе си и за способността да укротиш страх у бягащи от война хора, пред Vesti.bg, говори интериорният дизайнер и собственик на семеен хотел Биляна Милушева.
Биляна, как се стекоха обстоятелствата, че хора от Украйна потърсиха Вашата помощ дни след фаталния 24 февруари 2022 г.?
Когато избухна войната в Украйна решихме с мъжа ми Пламен да дадем убежище на украински семейства. Дори приложихме „маркетингови“ инструменти за това, защото нямаше такъв интерес към провинцията от бежанците. Всички те се стремяха или към морето или към София. През март 2022 г. аз се регистрирах в портала, който е за бежанци. Тогава бях във Варна, като напълних няколко кашона с детски дрешки и там ги предоставих в Центъра, който беше един от най-големите пунктове за посрещане на бежанци (Спортната зала във Варна). По време на това мое пребиваване в морския град, понеже там имаме шоурум, се срещнах с моя клиентка за една консултация. Тя ми сподели, че отива на един специален рожден ден на бежанка от Украйна, която била приютила в свой апартамент във Варна. Беше 18 март. И тя ми каза, че жената навършва 50 години. Тръпки ме побиха, защото точно в този ден си бях купила тематична рокля с изрисувани билки по нея, тъй като пък аз от 1 година подготвях моя юбилей на тема „Билки и цветя“. Стана ми толкова мъчно, защото се поставих на мястото на жената, мислейки се как един миг може да срине целия ти живот и всичките ти мечти. Казах си: “Ето, тя със сигурност е имала други планове да чества своя юбилей, а сега тя е тук – бежанка от войната“. (разплаква се)
Какво се случи тогава?
Тогава попитах моята клиентка дали е възможно и аз да отида да честитя юбилея на тази жена. И докато бяхме при нея, Наталия се казва жената, ѝ подарих тази рокля, която си бях купила за мен, като ѝ казах, че и аз ще бъда юбилярка. Помолих я да помисли за свои познати от Украйна, които имат нужда от помощ, като ѝ казах, че ние имаме къща, която може да побере до 10 човека. Тогава тя и нейният син ми помогнаха да намерим точно такива нуждаещи се хора. Синът ѝ Евгени се сети, че има познат и то именно в Мариупол. Той се свързва с Дениз в момент, в който той и семейството му са били на път – да избягат от града. Буквално са били на косъм от куршумите. Помогнал е на майка си, а от друга точка на Мариупол пък е измъкнал сестра си със съпруга ѝ. Успяват тогава през руската граница, с много големи подкупи, да излязат с временни паспорти. С тях бяха минали през Русия, от там – Грузия и Турция. Когато Евгени му се обади, Дениз и семейството му са били точно излезли от Русия, в Грузия го беше открил. Той му разказа за мен, нашия хотел и къщата ни в Орешак, която предоставяхме за бежанци. Така те дойдоха при нас, иначе идеята им е била да продължат някъде на Запад, може би в Германия. Пристигнаха при нас на 19 април. Беше Велика събота, точно преди Великден.
Колко души приютихте в къщата си?
Едното семейство включва 59-годишна жена, която е майката на Дениз и съпругата му Наталия (на снимката). Тъй като той е моряк и е подсигурявал финансово семейството си, жена му не е работила 10 години. Така една от глезените съпруги на моряците изведнъж стана готвачка и камериерка, но никак не се притеснява от работа. Дори и в момента не им трябват пари, тъй като той продължава да работи по корабите, но Наталия го прави с желание и това е един вид „работотерапия“. Това семейство има две дъщери – на 6 г. и 11 г. А другото семейство, което приютихме, са сестрата на Дениз Александра с нейния съпруг Роман и двете им момченца (на 7 г. и 10 г.), а също и бабата е с тях.
Усетихте ли ролята на страха при първата си среща с тях?
Те бяха много афектирани и съкрушени. Наталия дори е загубила 21-годишната си полусестра (от друг брак на баща си) след един бомбен атентат там.
От колко време вече семейството е в къщата Ви в Орешак?
От година и 4 месеца.
За тези близо две години, на какво ги научихте?
Аз насилствено ги накарах да научат български, за да се интегрират по-бързо (смее се). Разбира се, ние им помогнахме да намерят лекари, а след това записахме децата в детска градина и в училище. Направихме им здравни осигуровки. Месец, след като вече бяха при нас, жените проявиха желание да ни помагат с работата в нашия хотел в Орешак. Тогава им дадох да боядисват новопостроените стаи в хотела. До този момент нямах нужда от персонал, но пък ги научих на бояджийство, като имайте предвид, че това е много специфично научаване. Към днешна дата работят и в кухнята на хотела.
А те на какво научиха вашето семейство?
Впечатлени сме от тяхната благодарност и лоялност. Много са организирани и подредени.
Вие, като интериорен дизайнер, предадохте ли част от занаята си?
Да, опитвам се. Например, подреждането на сутрешната блок маса е една съвкупност от интериорен дизайн и храна. Има определени неща които трябва да се спазват – цветя, свещи, запалени лампи на определени места и т.н. Запознах ги с такъв вид похвати. А жените от семействата правят уникални десерти, които декорират.
Имат ли планове да се върнат в Украйна?
Не са преставали нито за една минута да не искат да се върнат. Това е тяхна мечта, фикс-идея.
Знаят ли, какво се случва с домовете им в Украйна?
Единият дом е изцяло разрушен. Това се е случило още, когато те са били там. Тогава те две седмици са живели в бомбоубежище. Дори и сега, когато тук се чуе заря, децата се стряскат. Те са психически пострадали. Наела съм и психолог, който работи с всички тях. А домът на другото семейство е в добро състояние, счупено е само едно стъкло.
С какво ги „задържахте“ в Орешак и хората как ги приемат към днешна дата?
Задържат ги добрите условия на живот. Къщата е над 300 кв. м. и дори е с малък собствен басейн. И също така се намира непосредствено до работното им място – близо до хотела. Въздухът също така е много чист тук. Те казваха, че въздухът в Мариупол е бил силно замърсен заради високата индустрия там. А хората ги приеха вече много добре.
Научиха ли езика ни?
Децата вече го говорят. А жените започнаха обучение онлайн. Намерихме и учителка, която ги учеше благотворително, не искаше заплащане за това.
У вас кой възпита усещането да помагате и да имате усета да оказвате помощ?
Животът ми в Германия ме научи донякъде на това, защото там благотворителността е много по-развита на всички нива – училища, църкви, организации, фирми... Освен това съм икономически успяла и мисля, че трябва да споделям и финансовия си успех за благотворителни цели.
Бихте ли приютила и други бежанци, дори и да не са от Украйна?
Да, бих ги приютила.
Ако си представим, че всичко това вече е решено по мирен път, какъв съвет бихте им дала – да останат или да се върнат в Украйна?
Бих им дала съвет да се ръководят от сърцето си.
Ще изпитвате ли тъга, ако изберат втория вариант и си тръгнат?
Да, разбира се.
Насочила ли сте вече погледа си към друга подобна благотворителна мисия?
Имала съм идеи да направя Център за деца с увреждания. Между другото едно такова момиче вече работи при нас. Интеграцията на деца с увреждания винаги за мен е била важна тема, тъй като и аз самата имам едно такова детенце. Той вече е голям. Също така бих искала да участвам в организации или в университети за поощряване на предприемачеството в България. Аз съм с икономически бекграунд от Германия и виждам, че тук има още много незаети полета, които биха могли да се разработят от нас българите, живеещи тук или пък такива от чужбина, които да се завърнат. Искам да помагам на хората, в смисъл такъв - те самите да се научат да откриват силните си страни.
Още от автора:
DJ-ят Николай Нанчев: Докато не стъпиш на „Ел Камино“, не знаеш какво те очаква
Родственик на Христо Ботев: Ликът му трябва да е татуиран със словото в нашите сърца
Коафьорът Цветелина Михайлова: Диагнозата „рак“ ми даде урок
Огненият артист Пламен Петков: Умението да рисуваш фигури с огън
Дизайнерът Стоян Радичев – орисан да облича жените красиво
Какво предсказва за България и света гадателят Нобрега да Лус
Богоявление в Зверино: "Засвирят ли гайдите, кожата настръхва и духът се извисява"
Българският Брад Пит: От Перник до Чикаго и обратно
Българските деца – как се хранят и колко се движат
Гастроентеролог: Така ще избегнете "есенното коремче"
Психолог за „опустяващото гнездо“: Не пречете на детето да бъде самостоятелно
Розовата къща: Наркозависими споделят обща съдба
Най-татуираната българка: След №100 спрях да ги броя
Войната по пътищата няма да спре, докато не изчезне чувството за безнаказаност
Адвокат Димитър Марковски: Истината винаги е само една и тя е на Господ
Розалина Попова: Да влезеш „в кожата“ на Моника Белучи
Кога един човек се превръща в убиец?
Психолог: Не може да доведете детето и да кажете „Ето, ремонтирай го“
Психолог: Никога не поставяйте детето в тази ситуация
Абитуриентката Ани: Тъжните моменти в Дома за деца са много
Ива Русинова - красивото лице на дрифта
Какво пък разбират жените от футбол? Отговарят фенките
Виктория Георгиева: Хубаво е да имаме различни участници на „Евровизия“
Павел Хаджиев: Българските истории и постижения не свършват, стават все повече
От сърцето на Украйна: Кирило, който избра да остане в родния Киев
Какво искат мъжете? Отговаря бербер Кольо Георгиев
Александър Сано: Съхраниш ли се като човек, решетките не могат да ти отнемат свободата
Да бягаш с вятъра, без да чувстваш страх: Християн Христов от Sofia Riders
Певицата Катерина Бужинская: Избягах от Киев, брат ми отиде на фронта
Диана Димитрова от "Лъжите в нас": Никой не е само добър или лош
Една жена, жертва на насилие: Кристина разказва своята история
