Психологът Калин Гайтанджиев за кризата на „опустяващото гнездо“: Не пречете на детето да бъде самостоятелно

Калин Гайтанджиев е работил като училищен психолог 7 години в едно от елитните столични училища. Преди това има 10 години стаж, като психолог в затвора, а към днешна дата е фамилен психотерапевт. 

В кабинета си приема различни хора. За взаимоотношенията родител-дете може да говори много, защото самият той е баща на четири деца.

Психолог: Не може да доведете детето и да кажете „Ето, ремонтирай го“

„Когато има проблем с детето, трябва да се работи и с родителите“, казва той.

За треската да изпратиш на училище първия първокласник, за връзката родител-ученик и за преломните моменти в училище, пред Vesti.bg, говори фамилният психотерапевт Калин Гайтанджиев.

Психолог: Никога не поставяйте детето в тази ситуация

Калин, пред „прага“ на 15 септември много от родителите на първолаци се притесняват повече от самите деца.  Как възрастните да подготвят децата си за новото начало, а и самите себе си за тази промяна?

Акцентът в случая трябва да е във втората част на въпроса – как родителят приема, че детето прави първите стъпки към отделянето от семейството. Това е началото на тази житейска криза, наречена „опустяващото гнездо“. 

Това е метафората, която използваме ние. Това повишава тревожността на родителя, особено обозримо това се наблюдава при майките, защото детето прави първата крачка към напускане на семейството.

Как родителят трябва да научи детето на самостоятелност?

Най-важното, когато подготвяме детето си да бъде самостоятелно, е да не му пречим да бъде такова. Това започва още в ранна възраст, когато децата играят на т.нар. „неструктурирани игри“, когато импровизират, измислят игри. Детето трябва да има нагласата, че само може да се справя и трябва да бъде подкрепяно от родителите в тази насока. Няма еднозначен отговор как да го научим на самостоятелност, защото някои деца са по-самостоятелни в една област, а други – в друга такава. 

Преди няколко години, когато единият ми син беше в първи клас, той се върна вкъщи и започна да плаче, което много ни разтревожи с майка му. Когато го попитахме какво е станало, той каза, че всички от класа са го отхвърлили. В неговия случай той беше отхвърлен, защото попадна в един първи клас, в който учеха деца, които преди това са били заедно от подготвителна група, и това беше „естествено“ отхвърляне.  Запитах се какво мога да направя за него. Дадох си сметка, че самото му осъзнаване, че е бил отхвърлен, е една здрава реакция. Това е реакция на човек, който познава отхвърлянето и който тъгува, като през тъгата разходва това тъжно чувство. Оставихме го да се наплаче. Това е „порастващо плачене“, начин за справяне с лоши емоции, които ще ни съпътстват цял живот. Идеята на родителя в този момент е да подготви детето за неизбежната житейска болка, с която то ще се сблъска в живота. Не е необходимо да му се дава готов отговор, защото ние не сме в неговата ситуация. 

Първият учебен ден е ден, в който най-малките са уплашени. Зад еуфорията и новите дрехи има една скрита тревожност, зад красотата на майките също седи тревожност. Тази тревожност родителите я проектират върху децата. Това се случва по два начина. 

• Единият е директен – майката трепери, смее се и плаче едновременно, като детето усеща тази тревожност. То реагира с тръшкане и неискане да ходи в училището. 
• Другият тип проекция на тревожността, е когато ние се правим на прекалено смели и усмихнати, от това, че предстои нещо страхотно и детето реагира по начин,  който не импонира на това, което се случва в душата му. Идеята е да бъдем максимално автентични, като обясним на детето, че предстои нещо ново и че ще има и трудни моменти.

Как се преодолява това „тръшкане“ при първолаците, ако не искат да ходят на училище?

Единият от начините е отношение да вземе друг значим възрастен. В повечето случаи това е бащата, чиято неподозирана функция е да подкрепи майката, т.е. партньорът да подкрепи партньора, който е тревожен, и да измъкне тревожещия се партньор от хватката на тревожността. Обикновено бащата дърпа майката и прави нещо, за да я направи по-малко тревожна. 

Другото нещо, което се прави, на чисто тактическо ниво, е да се смени този родител, който води детето на училище, т.е. - да започне да го води по-малко тревожният родител, като по пътя се правят някакви ритуали, които намаляват тревожността. Лично аз така съм научил три от четирите си деца да ходят на градина, без да плачат много. 

От градината децата попадат в една друга среда с прекомерна натовареност още в първи клас. Как да научим децата да разпределят времето си?

Идеята е да научим детето да прави структура. Ако го оставим само да структурира времето си, като се прибере от училище, то ще захвърли всичко и ще започне да играе. Затова показваме му часовника и му казваме: „Имаш толкова и толкова време. Няма ли да бъде по-добре да починеш малко, след това да започнеш да учиш, но от по-трудните предмети, понеже те изискват повече внимание, и после да минеш към по-лесните и след това ще имаш достатъчно време за игра“. 

Това е начинът, по който правим структура и сме полезни, но не и да учим вместо детето. Много майки сядат и учат с децата си. Първо – детето изпитва чувство за срам, че не се справя пред майка си, след това – се ядосва и блокира още повече. Всеки един опит да учим заедно с детето си удря на неуспех. 

Докога децата трябва да бъдат водени на училище от родителите?

В Закона за закрила на детето се казва, че детето не може да се придвижва само по улиците, докато не навърши 12 години. По Закон до тази възраст то не може да седи и само вкъщи. Но всички правим и изключения, защото училището може да е до блока и смятаме, че даването на повече самостоятелност е и добро за децата. Всеки сам трябва да преценява. 

Ти си бил училищен психолог. Според теб кои класове са най-преломните, най-ключовите за един ученик?

Това задължително е първи клас. След това е пети клас, където се сменя системата, в който от безгрижното детство само с една класна, която преподава всичко, децата отиват в съвсем друг тип училищни взаимоотношения, където по всеки предмет има отделен учител. Тогава детето за първи път се сблъсква с един куп характери на възрастни, с които трябва да се справя. Това е добро, защото дава една многоликост във взаимоотношенията, в общуването. Следващият клас е осми, когато сменят училищата и е изключително важен.  

Възможно ли е, без да иска, родителят да насочи детето си към наука, която не му е силата? 

Да, може. Но може да се случи и нещо друго. Родителят да се предовери на детето и да приеме, че то на тези години знае какво иска. Детето трябва да бъде правилно насочено от значим възрастен за него. 

На какво може да се дължи рязкото влошаване на успеха в училище?

Това е обезпокоително. По-скоро не се случва рязко, а става постепенно, като може да се дължи на много неща. Ако нещо в душата на детето не е наред и то страда, тогава неговата учебна дейност започва да се влошава.

В кой клас идва „неподходящата компания“?

Аз не вярвам в този термин. Ролята на родителя по отношение на социалните умения, е да научи детето да избира правилно хората, с които да комуникира. Тези умения се градят, детето не се ражда с тях. 

Разбира се, никой няма да се зарадва, ако тийнейджърът попадне в наркоманска компания. Това вече е плашещо. Тревожното е, че границата на употреба на наркотични вещества спада. Проблемът е какво превръща един човек в зависим. Важното тук е как значимият човек, в случая - родителят, прави така, че детето да не трябва да има екзистенциална травма, която да лекува с наркотик, със зависимост. 

Трябва да имаме такъв тип взаимоотношения с детето си, че то да няма нужда да става зависимо. Зависимият човек лекува травма, нещо, което много го е наранило, и не може да се справи с него. За да не става детето зависимо, трябва да го накараме да обича живота. 

Колко важна е ролята на училищния психолог?

Училищният психолог има една основна функция – той трябва да бъде учител по „психическо“. Както учителят по физическо не е преподавател по високо спортно майсторство, той не подготвя олимпийски шампиони, а подготвя децата да имат добра физическа култура. Така и училищният психолог трябва да създава атмосфера в училище. 

Той не може да се заеме да лекува паническите пристъпи на децата, които се случват на все по-ранна възраст. Той не може да прави „интервенция“ в семейството, бидейки училищен психолог, защото не е фамилен терапевт и структурата не му го позволява това нещо. 

Той обаче може да полага усилия климатът в училище да бъде приятелски. Училищният психолог трябва да има идеята да създава училищна общност, защото общността е едно защитено място, в което всички участващи имат правото на абсолютно равно достойнство. Ако училищният психолог е мъдър човек, той трябва да има умението да ускорява създаването на общност. А общност се създава още в първи клас. 

Още от автора:

Розовата къща: Наркозависими споделят обща съдба

Най-татуираната българка: След №100 спрях да ги броя

Войната по пътищата няма да спре, докато не изчезне чувството за безнаказаност

Адвокат Димитър Марковски: Истината винаги е само една и тя е на Господ​

Розалина Попова: Да влезеш „в кожата“ на Моника Белучи

Кога един човек се превръща в убиец?

Психолог: Не може да доведете детето и да кажете „Ето, ремонтирай го“

Психолог: Никога не поставяйте детето в тази ситуация

Абитуриентката Ани: Тъжните моменти в Дома за деца са много

Ива Русинова - красивото лице на дрифта

Какво пък разбират жените от футбол? Отговарят фенките

Виктория Георгиева: Хубаво е да имаме различни участници на „Евровизия“

Павел Хаджиев: Българските истории и постижения не свършват, стават все повече

От сърцето на Украйна: Кирило, който избра да остане в родния Киев

Какво искат мъжете? Отговаря бербер Кольо Георгиев

Александър Сано: Съхраниш ли се като човек, решетките не могат да ти отнемат свободата

Да бягаш с вятъра, без да чувстваш страх: Християн Христов от Sofia Riders

Певицата Катерина Бужинская: Избягах от Киев, брат ми отиде на фронта

Диана Димитрова от "Лъжите в нас": Никой не е само добър или лош

Една жена, жертва на насилие: Кристина разказва своята история