К алин Гайтанджиев е психолог и фамилен терапевт. Свири на китара, говори без клишета и умее да общува с душата. Обича децата и няма как да е иначе, тъй като самият той има четири.
Във втората част от нашия разговор ще засегнем темата за проблемите при децата, агресивно-амбициозните родители и синдромът на „опакованите деца“.
Първата част от разговора с фамилния терапевт вижте тук
Калин, действително ли правилото е, че когато при психолог идват деца, обикновено се работи с родителите?
Абсолютно. Няма как да работя с детето, ако не привлека в терапевтичния процес и родителя. Не може един родител да ми доведе дете в кабинета и да каже: „Ето, ремонтирай го“. Няма как да се случи това.
Може ли детето да разбере само, без помощта на родител, че има проблем и е необходимо да говори със специалист?
Детето няма такъв ресурс. Може би след 5-и клас вече, ако има проблем в училище, може да потърси някакъв тип помощ от училищния психолог, но самото дете няма как да осъзнае, че родителите му трябва да участват в терапевтичния процес.
Как протича първата среща, когато детето вече е при теб в кабинета?
Първата консултация винаги я правя с родителите. Предпочитам да дойдат сами, без детето. Това ми е необходимо за събиране на информация, както и да мога да направя работна хипотеза. След първата консултация вече мога да се видя с детето и да градя с него конкретно умение. Например ако то се страхува да спи само в тъмното, моята работа е не да направя така, че него да не го е страх, а да го науча да бъде по-смело. Когато му кажа: „Не се страхувай“, то тогава ще направя така, както са му казвали майка му и баща му. Как да направя така обаче, че детето да бъде по-смело? Просто започвам да работя с детския страх, използвайки конкретни техники. Мога да дам един пример - детето, което успешно хваща напрежението между родителите си, отива нощно време и ляга между двамата, за да разсее напрежението помежду им, като в същото време казва, че се страхува от тъмното. И то действително се страхува от тъмното, но не осъзнава, че функцията на страха е да легне между родителите си.
Хиперактивността при детето определя ли се като вид болест?
Чисто медицински това е много оспорвано. Няма как да бъде изведена медицинската причина защо едно дете е хиперактивно. В момента с такива деца, особено в училищата, се бърза с предписването на медикаменти. Понякога родителите бързат, защото са притиснати от системата. Детето ако прояви „Синдром на дефицит на вниманието“, т.е. не може да задържа вниманието си и прави хиперактивно поведение, системата буквално притиска родителите. Първо стигматизира детето, то е отхвърлено от останалите деца, може и да сменя училища. Докато е в първи, втори, трети клас... родителите лудват и накрая едва ли не системата ги принуждава детето им да мине на медикаментозно лечение. Медикаментът повлиява симптома, но различните терапевтични школи имат различни методи за справяне с такъв вид проблем. Това е по-бавният начин.
Споделяш ли твърдението, че децата се раждат с определен темперамент и това не подлежи на промяна?
Така е. Темпераментът бива четири вида – холерик, сангвиник, меланхолик и флегматик. Има разлика обаче между темперамент и характер. Характерът е изключителната индивидуалност на едно човешко същество. Ако на Земята има 7 млрд. души, то тогава имаме 7 млрд. характера. Нашата индивидуалност е едно от най-големите ни богатства.
Какво разказват рисунките на децата? Може ли да се извлече информация от тях?
Когато хората рисуват или използват музикални инструменти за даден вид терапия, основно се правят две неща. Едното е да се направи хипотеза за проблема, а другото е да се терапевтира проблемът. Когато аз карам едно дете да рисува, то трябва да се опита да проектира в картината взаимоотношенията в семейството. Това става с един много лесен тест – като ми нарисува омагьосаното си семейство. Казвам му: „Представи си, че идва един магьосник, който ви прави различни животни – теб, майка ти и баща ти. Какво животно е майка ти, например?“. Това е най-елементарна техника. Но ако хората се опитат да го направят това нещо вкъщи, ще сбъркат, защото човек, ако не е специалист в областта, няма как да го отработи това нещо. Но не винаги се подхожда с арт терапевтични методи. Аз използвам цялото си въображение, когато работя с деца, защото съм баща на четири деца.
Имаш ли твоя техника, която ти си измисляш за терапия и която не е по учебник?
Имам. Измислям игри. Примерно – това са игри за усвояване на правила. Има деца, на които индиректно им е забранено да използват въображението си, сякаш е нещо лошо. Уча ги да играят на лъженка, само че в тази игра има граници.
Другата игра е „АБС“. Детето започва да брои на ум, аз го спирам и го карам да ми каже футболист с дадена буква. Функцията на това нещо е да го учим да спазва правила. Когато работя с група деца в даден клас например – при малките много сработват игрите с ритъм. Ако ги питам: „Когато кажа котка, вие ще кажете“ и всички отговарят в един глас „Мяу“. В същото време индиректно се учат да спазват темпото на групата, което аз, като голям, задавам. Когато усилвам или забавям темпото, те съответно го следват.
Как би коментирал прекомерната амбиция на някои родители?
Ясно е, че има такива хора. Другата категория родители пък са свръх протективните – те са тези, които забраняват и пазят детето си прекомерно, да не настине например, като тичат подир него с якето. Свръхамбициозният родител е този, който иска детето му да стане нещо повече от него. Това е родителски симптом – тогава, когато родителят пречи на развитието на детето си. Той не може да види детето, като нещо автентично, като самостоятелна бойна единица и един отделен свят. При този случай пак се работи с родителя. Той трябва да разбере, че детето няма неговата амбиция и неговите желания.
Какво представлява синдромът на „опакованите деца“?
Това е термин, който въвежда датският фамилен психотерапевт Иеспер Юл. „Опаковаме“ децата си, когато искаме да ги предпазим от преживяването на лоша емоция. Правим така, че детето ни да не се сблъска с тъгата. Освен че е невъзможно, то категорично е и много вредно, защото като хора ние сме устроени да тъгуваме, да се ядосваме, да мразим, да се чувстваме безпомощни... Не може никой да ни „опакова“ тези чувства. Ролята на родителя е да научи детето да минава през тези състояния. Детето трябва да знае, че те са нормални и всички хора ги изпитват, както и че рано или късно ще се сблъска с тях.
Как би коментирал извинение на родителите към детето, но не чрез думи, а чрез подаръци, вид материални вещи?
Това е емоционален инцест. Ние не сме съвършени, затова бъркаме и като родители. Това е нормално. Добрият психотерапевт няма да обвини родителя, а ще потърси причината за симптома. Категорично не може да „купим“ умението детето да ни прости. Децата винаги ще ни прощават. Но трябва да имаме този рефлекс, като родители - да знаем, че сме сбъркали и да имаме умението да кажем, че сме допуснали грешка.
Какви са основните проблеми, които забелязваш при децата?
В различните възрасти е различно. Малките деца трудно дефинират проблем. Тийнейджърите имат нужда да говорят за абсолютно всичко, просто търсят добрия събеседник. Някой, който ще има умението да ги изслуша. Понякога родителят губи умението да чува детето през емоциите и да го „вижда“. За децата трябва да бъдем лидери и също да носим отговорност за тях, но малкият човек има правото на същото равно достойнство като нас.
Каква препоръка би дал на родителите?
Бих им казал така - спомнете си, когато навремето като малки ви се е случило нещо неприятно, просто си припомнете как сте се чувствали тогава. Припомнете си емоцията. Ако родителят си спомни, че това, което му се е случило, е било унизително, го съветвам да не го прави спрямо децата си. Това е конкретен практически съвет. Мой много близък приятел ми каза: „И така ме вбеси моето идиотче, че го хванах да го заведа в банята и щях да го заключа вътре да седи на тъмно, както навремето майка ми ме е затваряла. Тъкмо го замъкнах и точно да изгася лампата, си спомних, какво унижение беше това за мен. Пуснах го, седнах в коридора и се разревах“.
Затова нека родителите да си върнат спомена от това как са се чувствали. Ако е било унизително за тях – да не го правят спрямо децата си.
Още от автора:
Психолог: Никога не поставяйте детето в тази ситуация
Абитуриентката Ани: Тъжните моменти в Дома за деца са много
Ива Русинова - красивото лице на дрифта
Какво пък разбират жените от футбол? Отговарят фенките
Виктория Георгиева: Хубаво е да имаме различни участници на „Евровизия“
Павел Хаджиев: Българските истории и постижения не свършват, стават все повече
От сърцето на Украйна: Кирило, който избра да остане в родния Киев
Какво искат мъжете? Отговаря бербер Кольо Георгиев
Александър Сано: Съхраниш ли се като човек, решетките не могат да ти отнемат свободата
Да бягаш с вятъра, без да чувстваш страх: Християн Христов от Sofia Riders
Певицата Катерина Бужинская: Избягах от Киев, брат ми отиде на фронта
Диана Димитрова от "Лъжите в нас": Никой не е само добър или лош
Една жена, жертва на насилие: Кристина разказва своята история
