Бившият шампион по културизъм Ангел Трендафилов: След 47 години открих родната си майка, която се съгласи да стане мой донор и ме спаси

Той живее втори живот. Буквално. Ежедневието на бившия шампион по културизъм Ангел Трендафилов се преобръща на 180 градуса преди близо три години и половина.

От активен и спортуващ човек Ангел научава, че ще се наложи да мине на диализно лечение и да търси донор. След първия етап на отрицание той се вкопчва в борбата за живот и я води до край. След 47 години Ангел открива родната си майка, която дава своя бъбрек за необходимата животоспасяваща трансплантация на сина си.

За важността на донорството, за намерената кръвна връзка и за борбата за живот, пред Vesti.bg, говори бившият културист Ангел Трендафилов, който не е загърбил спорта и до днес.

Ангел, Вие сте активен спортист, как установихте преди 3 години, че Ви се налага трансплантация на бъбрек?

Така е, бях активен спортист и състезател. Затова нямах представа, че нещо се случва с мен. Разбрах чак когато бях в краен стадий, понеже тази болест работи много тихо и тайно. Първоначално мислех, че от самите тренировки се чувствам по-изтощен, а и заради възрастта ми вече. Освен умора имах и мускулни схващания, но отдавах всичко това на активния ми начин на живот, на дългите години спорт и т.н. В един момент, когато бях стигнал до кроен етап, беше диагностицирано заболяването ми, и се наложи трансплантация. ц

Колко време, преди да се случи трансплантацията, бяхте на хемодиализа?

Почти две години. Ходех през ден в болницата, където се лекувах, и по 4 часа бях вързан за машината. Това представлява тази животоподдържаща терапия.

Кой Ви даваше подкрепа точно в този момент?

Приятелката ми, която и до днес ми помага, за да се справям с ежедневните проблеми, които имат трансплантираните хора.

Вие сте един от щастливците, който успява да намери донор и да претърпи животоспасяващата операция. Как се случи това?

Открих родната си майка след 47 години, която се съгласи да стане мой донор. Аз съм осиновен. През годините съм я търсил, но не толкова усилено. Сега я открих.

Болестта ли ускори процеса на търсене на майка Ви?

Да, защото исках да зная корена си, а и не бях наясно колко време още ми остава. Както знаем в България има закон, който забранява издирването и от двете страни – и от родителите, и от осиновения. Трудно става, но има две вратички. Едната е, когато стане въпрос за тежко заболяване, тогава може да бъде разкрита тайната на осиновяване, както и когато има опасност да бъде сключен брак между много близки роднини. Стъпка по стъпка стигнах до Силистра и до родната си майка.

Как един човек, с когото не се познавахте до този момент, се съгласи да даде орган от тялото си?

Това е един изключително интелигентен и благороден човек. Тя прояви човечност, както и семейството ѝ, защото нейният съпруг трябваше да подпише декларация, че тя е съгласна да извърши този акт. Аз съм им изключително благодарен, че сега водя този нормален начин на живот.

Много хора в такава ситуация вероятно са тревожни, какво би се случило с тях. Каква е ролята на страха в един такъв момент

Неминуемо преминаваш през няколко етапа. Първият е на отрицанието. Тогава си казваш – не, абсурд, как е възможно на мен да се случи нещо такова, особено, когато се случи рязко, а не е бил бавен процес и да знаеш, че имаш такава диагноза. Следващият етап е на борбата. Тогава си казваш – не, това няма как да стане, аз ще се оправя. След което разбираш, че се налага трансплантация и започваш да се адаптираш към новите условия. За мен беше огромен стрес, когато разбрах, какво ми предстои и че животът ми ще се обърне на 180 градуса. Бавно и постепенно се адаптирах. Няма друг вариант.

В България или в чужбина решихте да бъде направена трансплантацията?

В Турция направих интервенцията поради това, че в България е много по-малка практиката. У нас има добри лекари, но пък донорството не е толкова широко разпространено и съответно не могат да се реализират много често такъв тип трансплантации. Майка ми все пак е жена на възраст и технологиите, които се използват за изваждане на бъбрека, са много по-натоварващи в България отколкото модерните методи в турските болници. Иначе самата интервенция при бъбречната трансплантация е много по-проста отколкото такава, която е свързана със сърце или черен дроб. Трудността идва после – при напасване на поддържащите лекарства, с които в момента в България има проблем и трудно ние трансплантираните можем да намерим. Предписва ги Здравната каса напълно безплатно, но сега има липса на един основен медикамент, който е за бъбречно и чернодробно трансплантирани. Ако лекарството не се пие до 72 часа рискът за отхвърляне на органа скача над 80%. Проблемът е на институционално ниво. Сега има дефицит по аптеките и нямаше да го имам лекарството, ако нямах запас.

Обикновено много хора, когато изпаднат в такава сложна ситуация, свързана със здравето им, си казват, че това е урок, нещо, през което трябва да преминат. Какво трябваше да научите Вие?

Да се живее по-смирено, по-кротко и по-смислено. Живот, без егоизъм.

Като бивш културист и шампион, Вие продължавате да спортувате и до днес. Колко важно е това след трансплантация?

Важно е и също така спортът след такава интервенция не пречи. Дори след самата трансплантация, 24 часа след реанимацията, ако всичко е наред, човек трябва да се раздвижи. Не е хубаво залежаването, препоръчва се задължително разходка. Трансплантираните пациенти трябва да спортуват, защото спортуващият човек поддържа организма си в кондиция - не натрупва подкожни мазнини, не качва килограми и т.н. Всичко, което е полезно за един здрав човек, е полезно и за един трансплантиран човек. Говорим все пак за физическо ограничено натоварване, а не за някакви шампионски нормативи и постижения. Всичко е в рамките на нормалното – ходене на пътека, леки тежести... Самите спортове, които са на Европейските и Световните игри за трансплантирани хора, показват, какво може да бъде правено.

Как сте спомогнал за това трансплантираните хора в България да могат да тренират безплатно?

Аз съм председател на Сдружение „БГ Фит спорт, здраве, дълголетие“ и в ума ми изникна идеята да направя така, че всички трансплантирани хора да могат да тренират и то безплатно. В София, както и във всеки един голям град в страната, на базата на личните ми отношения от спорта още от едно време, има фитнес зали, където са прегърнали инициативата и са отворили вратите си за трансплантирани хора, които могат да отидат и да тренират безплатно, за да водят нормален живот.

Познавате ли се и поддържате ли контакт помежду си трансплантираните хора у нас?

Да, познаваме се, защото не сме и толкова много трансплантираните хора в България. Разменяме си дори лекарства, помагаме си с кой с каквото може.

Към днешна дата липсва ли Ви културизмът в онзи вид от едно време, когато сте бил активен спортист?

В онзи вид не ми липсва. Аз и сега тренирам или по-скоро се раздвижвам в залата. Продължавам да работя в собствената си фирма, като между другото съм и треньор по културизъм и фитнес.

Колко килограма свалихте за целия този период от около 3 години и половина?

Свалих 40 кг. Сега не бива да качвам повече килограми, защото ще се претовари новият бъбрек и няма да може до покрие нуждите на организма.

Как бихте обяснил усещането да живееш „втори живот“?

Той е дар от Господ. Трябва да го водиш много по-разумно, смирено и с мисъл, насочена към другите.

Още от автора:

Родственик на Христо Ботев: Ликът му трябва да е татуиран със словото в нашите сърца

Коафьорът Цветелина Михайлова: Диагнозата „рак“ ми даде урок

Огненият артист Пламен Петков: Умението да рисуваш фигури с огън

Дизайнерът Стоян Радичев – орисан да облича жените красиво

Какво предсказва за България и света гадателят Нобрега да Лус

Богоявление в Зверино: "Засвирят ли гайдите, кожата настръхва и духът се извисява"

Българският Брад Пит: От Перник до Чикаго и обратно