Т я успя да предизвика интерес с образа си на „лошата сестра“ в новия сериал по NOVA “Лъжите в нас“. Появата ѝ в сериала размества пластовете на сюжетната линия и обръща с хастара наопаки сложните и без това взаимоотношения между героите.
Диана прави образа силен, защото знае как да въздейства на екран. Тя обича камерата и камерата обича нея. И няма как да е иначе, тъй като изкуството е в кръвта ѝ.
За ролята си на Ирина в „Лъжите в нас“, за двуличието в живота и за пътя между актьорството и рисуването, пред Vesti.bg, говори шлифованата душа на киното – Диана Димитрова.
Кое е новото предизвикателство за Вас в сериала „Лъжите в нас“?
Предизвикателство беше като цяло ролята „Ирина“, защото зрителите бяха свикнали да ме гледат дълго време като положителната и отзивчива д-р Огнянова в „Откраднат живот“. Ирина е такъв персонаж, от който бях притеснена как ще се възприеме от зрителите, защото героинята е много различен темперамент от масовия образ. Предизвикателство беше също студуването и минусовите температури, когато снимахме.
В кой момент образът на „лошия“ персонаж може да започне да се харесва на зрителите?
Актьорите имат свобода да интерпретират до каква степен даден персонаж може да е „лош“ или „положителен“. Рискът да направя Ирина прекалено отрицателен и еднопланов беше много голям, защото все пак, когато започнем снимки, предвид обема на работа и многото сцени, няма много време да се мисли кое как да се изиграе в конкретната сцена. Аз за себе си исках да не я пускам по тази плоскост - да бъде само „лошата“, защото това е скучно. Всъщност нито един човек няма как да бъде само лош или само добър. На мен много ми се искаше, въпреки вулгарното ѝ поведение на моменти, зрителите да започнат да ѝ съчувстват в някакъв момент. Това е свързано с много работа, дори и извън снимачната площадка. Извън работно време си пиша актьорските връзки от всеки един епизод. Описвам хронологично къде е била Ирина във всяка една сцена, за да мога да си изградя представа, какво точно да правя.
Сериалът носи интересното заглавие „Лъжите в нас“. Вие самата можете ли да простите лъжа?
През годините съм се опарила от доста лъжи и вече много по-трудно мога да ги прощавам.
В интервю през 2018-а казвате: „Изпитвам неприязън към лъжите. Влюбването е една от лъжите. То не ти дава реална представа, какво наистина се случва“. Към днешна дата споделяте ли това?
О, да. Не съм си променила мнението.
Някои хора биха казали - има грешка, но има и прошка. Има ли непростима лъжа?
Опитвам се да прощавам, но мисля, че има лъжи, на които няма как да бъде простено. Има моменти, в които доверието се губи, когато нещо се „счупи“ в отношенията между хората. Говоря за онези големите лъжи. Когато човек гради лъжа много дълъг период от време той си дава ясна сметка какво причинява на другия. И си мисля, че точно тези лъже не бих простила.
По ирония на съдбата сте родена на 1 април – популярен като Ден на лъжата или на шегата...
Абсолютна ирония. И моята професия е свързана с това – да лъжа убедително. (смее се)
Да поговорим за още една Ваша страст – театъра и ролята на Ирина от „Тютюн“ на сцената. Това име сякаш Ви преследва...
За мен лично, като преживяване, това е тежко представление. Предстои национално турне с „Тютюн“. Ще обиколим почти цялата страна. Този месец имаме няколко представления. Сега на 12 април сме в Кърджали, на 21 април – във Варна, на 28 април – в София и на 29 април – в Панагюрище.
В тази връзка кой е любимият Ви български роман?
Като малка не мога да кажа, че разбирах, за какво става въпрос в „Тютюн“. Да кажа, че това е и любимият роман на баба ми (бел. ред. - която я отглежда като малка). От днешна гледна точка, когато препрочетох няколко пъти романа, мисля, че е на световно ниво и има с какво да се гордеем. В момента идват много млади хора, включително и ученици – за тях също е трудно, понеже обемът е голям и героите са много, но по някакъв начин представлението ги „пали“ и им става интересно и любопитно.
Коя е най-въздействащата реплика за Вас от „Тютюн“?
Във финалната сцена имах големи трудности, дори на четене на маса. Трябва да изиграя самоубийство, а това са много сложни теми. Там има една реплика, с която завършваме спектакъла, аз казвам: „Знаеш ли, Павел, единственото хубаво нещо на този живот е, че ще ни надживее“. И след това финалът е ясен на всички...
Как разбирате отдадеността към професията?
Като казармен режим. Опитвам се винаги да съм с научен текст. Ставам 1 час по-рано. Ако снимаме в 7 ч., аз ставам в 4 ч., за да работя по текстовете и да съм максимално подготвена. Опитвам да се държа така, както бих искала и другите ми колеги да се държат с мен, когато сме на снимки. След снимачен ден работата продължава, ако си максимално отдаден. Иначе е много лесно да отидеш на терен, да ти подадат репликите и да ги кажеш прилично. После да си получиш хонорара и да се прибереш вкъщи. Но това не е моята цел. Старая се да се държа максимално професионално спрямо моите разбирания.
Имала ли сте през годините световен модел на подражание в тази професия?
Хоакин Финикс. Поведението му извън филмите, е скандално, но ми харесва неговата освободеност и лудост.
Кога се сблъскахте с актьорската професия очи в очи?
Може би още в ученическите ми години. Тогава основаха театрална студия в училището в Силистра. Тогава се отказах, защото исках да кандидатствам в Художествената академия. Спомням си, че трябваше да изиграя „Албена“ по Йовков. Уплаших се от всичко, което почувствах с напредване в работата, а и все пак бях на 18 години. Исках да продължа с рисуването. Може би тогава беше по-сериозният ми първи опит с актьорството. Но сега със сигурност знам, че не мога да снимам и едновременно с това и да рисувам. Опитах веднъж, но резултатът в картините стана половинчат и не бях удовлетворена от това. Затова, когато снимам, всичко останало с рисуването остава за по-напред във времето, за да мога да му се отдам изцяло.
Четете ли коментари в Интернет за себе си?
Да. Дори мои приятели ми изпращат понякога коментари, но не мисля, че това ми влияе. Никога не съм искала и внимание от колеги, например да попитам: „Кажи ми, моля те, как играх? Хареса ли ти?“. За ролята на Ирина получих страхотни комплименти от мои колеги, с които сме и различни поколения, и това ме радва, но не съм търсила внимание и критика. Каквото съм могла – съм направила за времето, което сме имали.
Коя публика е най-обективният съдник?
Мисля, че голяма част от мои колеги от гилдията, не само от актьорската, малко подценяват зрителя относно детайли. Когато се снима в едно и също помещение например, то се преобразява, но остават таваните или пък някакви отличителни белези. Някак всичко се замита под килима и се смята, че зрителите няма как да разберат. Аз по никакъв начин не подценявам зрителите. Мисля, че има много интелигентни хора, които живеят в България и не споделям мнението, че за нищо не ставаме. Точно обратното. Мисля си, че зрителите не бива да се подценяват, а ние актьорите трябва да бъдем малко по-взискателни към себе си и нашата работа. Тогава нивото ще бъде по-различно.
Имате ли смелост да се самокритикувате?
О, да. Аз съм от актьорите, които гледат, всичко, което съм направила под лупа и то не е поради това, че се харесвам или пък не. Гледам го обективно. Мога да се абстрахирам от това, че съм аз. Може да звучи налудничаво, но успявам да го правя постоянно. Имам емоционална памет и това много ми помага. В случая за сериала „Лъжите в нас“ започнахме снимки през ноември 2021 г. и приключихме през април 2022-ра. През това време епизодите се излъчват. Аз имам реален спомен за това, какво съм правила актьорски преди няколко седмици или месеца. Затова гледам абсолютно всичко.
Между актьорството и рисуването кое би избрала душата Ви?
Рисуването е много различен свят. Може би от чувство за самосъхранение бих избрала и актьорството, защото рисуването е друг свят, когато си пред платното и когато реалността започва да се размива от изтощителното рисуване. Забравям да функционирам като човек с дни. До такава степен ме обсебва. В такъв случай бих избрала и актьорството, защото тогава поне се срещам и общувам с хора.
Рисувате портрети. На кого все още не сте, а пък бихте искала да нарисувате портрет?
Портретите останаха на малко по-заден план. Те са строго индивидуални. Не мога да кажа на кого бих нарисувала портрет. Това, което подготвям сега, ще бъде нещо различно. Концентрирала съм се върху тялото, а не толкова върху портрета.
В предишната ми изложба имах портрет на циганка, който беше строго индивидуален. Купи го един много уважаван и ценен хирург. Той много деликатно дойде и си взе картината, а аз бях втрещена как точно това платно може да отиде при лекар.
Неотдавна споделихте, че сте измислила нова техника, която смятате да патентовате. Разкажете повече за нея.
Тази техника е свързана с това, че исках да създам определен ефект с надраскване върху платната. Една вечер, към 3 часа през нощта, първата ми мисъл беше - „Трябва ми маркуч“. Това нямаше как да се случи, защото имаше опасност да наводня съседите в кооперацията, в която живея. Затова се озовах в банята, под душа, с картина в ръка и започнах да създавам този ефект, който исках. Мисля, че се получи интересно. Ефектът е с вода и с отнемане на част от боите. Подготвям следваща самостоятелна изложба, която най-вероятно ще се случи към края на 2022-а.
Като човек на изкуството как преодолявате сътресения на чисто емоционално ниво?
Хората, които се занимават с изкуство имат особена чувствителност. Някои новини можем да приемат 10 пъти по-тежко отколкото хора, които имат по-различна чувствителност или пък „нормални“ професии. Мисля, че хората на изкуството сме по-ранимата част от обществото, но би трябвало и да сме по-твърдата, защото отговорността, която имаме, е голяма. Пандемията ни показа, че когато всички се изолираха, изкуството беше това, което ни помогна на душевно, извисяващо ниво, какъвто е и смисълът му.
Още от автора:
От сърцето на Украйна: Кирило Краснокутски, който избра да остане в родния Киев
Александър Сано: Съхраниш ли се като човек, решетките не могат да ти отнемат свободата
Да бягаш с вятъра, без да чувстваш страх: Християн Христов от Sofia Riders
От културизма до бръснарницата: Бербер Кольо Георгиев
