З а „В сърцето на машината“ се говори още от 2020-а. Тогава, през горещия август, стартират снимките на лентата. Идеята да се разкаже точно този сюжет обаче се е зародила в главата на режисьора Мартин Макариев още през 2006-а. Той разговаря с приятел на баща си, който му доверява своята лична история. Години по-късно тя „оживява“ на екран в 4K и HDR качество.
„В сърцето на машината“ е базиран на реални събития, случили се през 70-те в... Централния софийски затвор. В един от дните през 1978-а група затворници отиват на работа на външен обект – в завод „Кремиковци“. На пръв поглед това е обикновен работен ден за бригадата, но за секунди той се превръща в съдбовен. В механизма на една от машините се е заклещила птица, чието място не е там. Желанието на мъжете да я пуснат да лети на свобода ги принуждава да се барикадират в цеха и да рискуват живота си. А целта е една – да покажат на себе си, че все още са човеци... въпреки присъдите.
Публиката в киносалоните ще проследи няколко часа от живота на тези мъже. И една случка без присъди и без обвинения.
За тази история, създадена по действителен случай, пред Vesti.bg говори Александър Сано, който играе ролята на централния персонаж във филма - затворника Борис Радулов-Бохеми.
Идеята за създаването на този филма е от близо 10 години. Колко време обаче продължи снимачният процес през 2020-а?
Да, Мартин Макариев работи по този филм около 10 години, като последните 4 г. беше особено засилено, заедно с продуцента Александър Пелев. Тази сериозна предподготовка ни даде възможността да го заснемем само за 21 дни. Преди това имахме 2 седмици четене на маса, което ми се случва за първи път за филм, защото по принцип е тертип в театъра.
Коя е локацията, на която снимахте?
Намерихме един цех в бившия завод „Котлостроене“, който с помощта на художника на филма, успяхме да го направим автентичен на цех от онази епоха. Самото действие във филма се развива в цех в „Кремиковци“ и е базиран на действителен случай.
Кой е моментът във филма, който най-силно ви въздейства?
Има поне три момента, които страхотно ме разтърсват и които продължавам да успявам да гледам като зрител, нищо че съм част от този проект. Има две силни сцени между моя герой и този на нашия колега от Македония Игор Ангелов, който играе образа на Сатъра. Няма сцена вътре, която да не е на изключително ниво.
Вярно ли е, че псевдонимът „Бохеми“ в лентата е на бащата на режисьора Мартин Макариев?
Цялото име и псевдонимът са на бащата на Мартин. Филмът е посветен на баща му. Но героят, който играя, не е неговият баща.
Във филма играете централния образ, един от затворниците. В реалния живот имате ли познати, които са прескочили закона?
Да, познавам такива хора. Имам приятели от детството, чийто път по стечение на обстоятелствата се обърка и ги отведе там. За моя огромна радост, повечето от тях успяха да възстановят животите си след това. Това не е невъзможно. В момента са много готини и дори успяващи хора.
Разделяте ли хората само на „добри“ и „лоши“?
Не. Хората никога не могат да бъдат лоши. Те могат да правят лоши неща поради факта, че има някакво объркване в тях. Има объркани и необъркани хора.
Кога „лошият“ герой става любимец на публиката?
Очевидно, когато не е толкова „лош“ и въпреки нещата, в които е забъркан и го поставят „от другата страна“, той продължава да носи човешкото в себе си.
Кой е символът на свободата за човек, който не е свободен поради обстоятелствата?
В този филм това се оказва човещината, защото ако успееш да се съхраниш като човек, дори решетките не могат да ти отнемат свободата.
Защо филмът тръгва по-кината у нас, след като първо беше представен в чужбина?
Когато обикаляхме с предишния ни филм „Диви и щастливи“ в Европа, Америка и Канада, видяхме въодушевлението и сърцето на нашите сънародници, които буквално поглъщат култура, която им се представя там. Затова решихме този път да им подарим тази ексклузивност, защото тези наши братя и сестри чакат по година и половина-две да излезе филм по някоя от телевизиите, за да могат да го гледат. Това не е много честно. Затова решихме този път да направим обратното.
Получили сте финансиране от Национален филмов център, благодарение на което е толкова високо качеството на филма.
Финансирането е около два пъти по-малко от финансирането на предния ни филм „Диви и щастливи“, но сме благодарни на Националния филмов център, защото за първи път на този екип се отпуска субсидия.
За 1 млн. лв. субсидия става дума, нали така?
Малко под милион беше. Наложи се и ние да добавим още средства, защото не ни стигнаха. Имахме късмета 90% от филма да се снима на една локация и това го направи малко по-пестелив откъм разходи.
Това от тези филми ли е, където човек остава на място сам със себе си и след финалните надписи?
Точно от тези филми е и това го наблюдавах лично от вече едни 8000 зрители, които са го гледали. Половината от тях успях лично да видя по време на европейското турне, което направихме. Започват да текат финални надписи и никой не мърда от мястото си.
Кое трогва толкова много публиката?
Самото изпълнение на филма, защото не е виждано като кинематография в българското кино от много години насам. Разбира се, не казвам, че е единствен такъв. Слава Богу, в българската кино история има легендарни филми. Времето ще отреди и на този филм място точно сред тях.
Кой е отзивът, който Вас лично ви разчувства?
На мен за първи път ми се случва досега толкова души, които са гледали филма, реакцията им да е като на един. Абсолютно всички споделят, че са безкрайно развълнувани. На места са се посмели, после са плакали и с дни наред мислят за посланията, които филмът им носи. Това все едно е впечатление от един човек, а всъщност е от хиляди души.
Това ли е най-силната Ви роля до момента?
Това ми е най-любимата роля. Дали е най-силната, ще кажат зрителите и може би от този тип професионалисти, които се наричат - критици.
