С корошната конфронтация между Индия и Пакистан показа ясно, че най-опасното оръжие в арсенала и на двете страни не е ядреното, а наративът.
Това посочва Сайеда Сана Батул за Al Jazeera.
Когато Индия започна операция „Синдор“, а Пакистан отговори с операция „Бунян-ал-Марсус“, светът се подготви за ескалация. Анализаторите затаиха дъх. X избухна. Линията на контрол отново пламна.
Но ако си мислите, че това, което се случи по-рано този месец, беше просто военен сблъсък, сте пропуснали същината на историята, смята Батул.
Да, това беше война, но не само с ракети. Това беше война на разказите – режисирана чрез заглавия, хаштагове и вечерни новинарски емисии. Бойното поле беше медиите. Мунициите бяха дискурсът. А жертвите – нюансът, сложността и истината.
Станахме свидетели на върха на това, което учените наричат „дискурсивна война“ – умишленото изграждане на идентичност, легитимност и власт чрез езика. В ръцете на индийските и пакистанските медии всяко насилие беше сценично представление, всяко изображение – внимателно подбрано, всяка жертва – политизирана. Това не беше отразяване. Това беше хореография, категорична е Батул.
The most dangerous weapon in South Asia is not nuclear ~ https://t.co/4xqPlBuvnE pic.twitter.com/TMBgf05vAA
— David Davies 🌴🌍🌏🌎🌴 inhabitant, Airstrip One (@acute_tomato) May 27, 2025
- Сцена първа: Праведният удар
На 6 май Индия удари първа. Или, както индийските медии представиха събитието – Индия се защити първа, пише авторът на Al Jazeera.
Операция „Синдор“ беше обявена с театрална помпозност. Двадесет и четири удара за двадесет и пет минути. Унищожени девет „терористични гнезда“. Нула жертви сред цивилното население. Злодеите – Джайш-е-Мохамед, Лашкар-е-Тайба, „терористични фабрики“ в Бахавалпур и Музафарабад в Пакистан – били превърнати в прах.
Заглавията бяха триумфални:
- „Хирургически удари 2.0“,
- „Ревът на индийските сили достига Равалпинди“,
- „Правосъдието възтържествува“.
Говорители на правителството нарекоха действията „пропорционален отговор“ на клането в Пахалгам, при което загинаха 26 индийски туристи.
Министърът на отбраната Раджнат Сингх заяви:
„Те удариха челото на Индия, ние ранихме гърдите им.“ Кинематографично? Безспорно. Умишлено? Още повече, посочва Батул.
Индийските медии изградиха национална идентичност, основана на морална сила: държава, принудена да действа, отговаряща не с гняв, а със сдържаност, въоръжена не само с ракети “БрахМос”, но и с дхарма (това, което поддържа, подкрепя и съдържа регулиращия ред на природата - в буквален превод от индийски ез. - бел.ред.) Врагът не беше Пакистан, настояваше наративът – врагът беше тероризмът. А кой може да възрази на това?
В това се крие гениалността на фрейминга. Според конструктивистката теория държавите действат не само според интересите си, а въз основа на идентичности. А идентичността се изгражда чрез език. В случая с Индия медиите създадоха история, в която военната мощ е свързана с морална яснота. Ударите не бяха агресия – те бяха катарзис. Те не бяха война – бяха терапия.
Но терапия за кого?
Колко е вероятен ядреният конфликт между Индия и Пакистан?
- Сцена втора: Свещената отбрана
Три дни по-късно Пакистан отвърна. Беше обявена операция „Бунян ал-Марсус“ – на арабски „желязната стена“. Самото име казва всичко. Това не беше просто ответен удар; това беше богословско твърдение, национална проповед. Врагът се беше осмелил да нахлуе.
По съобщения в медиите, пакистански ракети са поразили индийски военни обекти: щабове на бригади, система С-400, военни инсталации в Пенджаб и Джаму. Премиерът Шахбаз Шариф обяви, че Пакистан е „отмъстил за войната от 1971 г.“, когато страната капитулира и позволи отделянето на Бангладеш. Това не е военна стратегия. Това е митотворчество, смята Сайеда Батул.
Медиите в Пакистан усилиха този наратив с патриотичен плам. Индийските удари бяха представени като военни престъпления, поразени джамии, убити цивилни. Снимки на развалини и кръв бяха съчетани с надписи за мъченичество. Пакистанският отговор, напротив, беше точен, морален и неизбежен, коментира авторът.
Националната идентичност на Пакистан, изградена в този момент, беше тази на жертва: ние сме миролюбиви, но провокирани; сдържани, но решителни. Не търсим война.
Симетрията е поразителна. И двете държави се възприемаха като защитници, никога като агресори. И двете претендираха за морално превъзходство. И двете твърдяха, че врагът е започнал пръв. И двете заявиха, че нямат избор.
Първи световни реакции след военната конфронтация между Индия и Пакистан
- Изграждането на врага и жертвата
Симетрията се прояви и в начина, по който беше изграден образът на врага и обявените жертви, пише Батул.
Индия представи Пакистан като терористична фабрика: измамна, непредсказуема, въоръжена с ядрено оръжие държава, пристрастена към джихада. Пакистанската идентичност бе сведена до най-лошия си стереотип – измамна и опасна. Мирът, според тази гледна точка, е невъзможен, защото Другият е ирационален.
Пакистан, от своя страна, представи Индия като фашистка държава, водена от режим на мнозинството, обсебен от унижение и стремящ се да заличи мюсюлманите от историята. Премиерът Нарендра Моди беше агресорът. Индия беше окупаторът. Техните удари не бяха борба с тероризма, а религиозна война.
Във всеки от случаите врагът не беше просто заплаха. Врагът беше идея – а с идеите не може да се води диалог.
В това се крие опасността от медийно конструирана идентичност. Веднъж щом Другият се превърне в карикатура, диалогът умира. Дипломацията се възприема като слабост. Компромисът – като предателство. А войната – не просто като възможна, а като желана.
Образът на Другия също определяше кои са жертвите – и кои не са.
Докато летяха ракети, хора умираха. Цивилни в Кашмир – от двете страни – бяха убити. Гранични села бяха обстрелвани. Религиозни обекти – повредени. Невинни хора – прогонени. Но тези истории, човешките истории, останаха погребани под отломките на реториката, посочва Сайеда Батул.
И в двете страни медиите оплакваха жертвите.
Тази избирателна скръб е морално обвинение. Защото, когато ни е грижа само за нашите мъртви, ставаме нечувствителни към справедливостта. А в тази нечувствителност насилието става по-лесно при следващия път.
Защо Индия и Пакистан продължават да се борят за Кашмир
- Битката за легитимност
На карта по време на конфронтацията между Индия и Пакистан не бяха само територии или тактически предимства. Ставаше дума за легитимност. И двете държави трябваше да убедят своите граждани – и света – че са на правата страна на историята, коментира Батул за Al Jazeera.
Индийските медии се опряха на глобалната рамка на „войната срещу терора“. Като насочва удари срещу базирани в Пакистан бойци, Индия се представи като партньор в глобалната сигурност. Звучи познато? Така трябва. Това е същият сценарий, използван от САЩ в Ирак и от Израел в Газа. Думи като „хирургически“, „прецизни“ и „превантивни“ не просто описват. Те оправдават.
Междувременно медиите в Пакистан използваха моралната тежест на суверенитета. Ударите на Индия бяха представени не просто като атака върху територия, а върху честта. Чрез препратки към свещени места и чрез публикуване на жертви сред цивилни, Пакистан изгради образ на Индия не като борец срещу терора, а като насилник и богохулник.
Тази дискурсивна борба за надмощие обхвана дори фактите. Когато Индия заяви, че е убила 80 бойци, Пакистан я нарече измислица. Когато Пакистан обяви, че е свалил индийски изтребители, Индия го нарече пропаганда. Всяка страна обвини другата в дезинформация. Всяка медийна екосистема се превърна в огледална зала, отразяваща само това, което желае да види.
Индия и Пакистан са на прага на ядрен конфликт. Защо на Тръмп не му пука
- Прекратяване на огъня
На 13 май оръжията замлъкнаха благодарение на прекратяване на огъня с посредничеството на САЩ. И двете правителства обявиха победа. Медиите преминаха към следващата тема. Критиката се възобнови. Хаштаговете избледняха, посочва Батул.
Но това, което остава, е историята, която всяка страна ще разказва за себе си: Ние бяхме прави. Те бяха криви. Ние показахме сила. Те отстъпиха.
Тази история ще оформи учебници, избори, военни бюджети. Тя ще диктува следващия конфликт, следващото напрежение, следващата война.
Наративите, изградени върху съперничещи си истини, оформени в редакции и на бойни полета, изиграни по митинги и на погребения, не са вечни, смята Батул.
Както са били изградени, така могат и да бъдат разградени. И това може да се случи само ако започнем да слушаме не най-силния глас, а този, който сме свикнали да игнорираме.
Затова, следващия път, когато зазвучи барабанът на войната, не питайте само кой стреля пръв, а кой говори последен. И каква история се опитва да разкаже тази реч.
Защото в Южна Азия най-опасното оръжие не е ядреното.
То е наративът, заключва Батул.
Не пропускайте още от Vesti.bg:
Истината зад "разкъсаното и окървавено рамо" на стюардесата на Макрон
Как отговори Кремъл на предложението на Зеленски за среща с Путин и Тръмп?
