К огато думичката „ескапизъм“ се използва в контекста на филмова критика в наши дни, тя почти неизменно се отнася до филми с фантастични елементи и най-често – с комиксови герои. Те безспорно се вписват в определението за тази чуждица, която в най-общи линии означава „бягство от реалността“, но далеч не изчерпват нейното значение. Романтична комедия като „Билет до Рая“ представлява ексапизъм в не по-малка степен от заглавия като „Тор“ или „Човек от стомана“.
Смайващите пейзажи от красивите брегове на Австралия, където лентата е заснета, безупречните тоалети на всички персонажи, гримът, дизайнът и цялостният вид на филма не претендират по никакъв начин за близост с ежедневната ни действителност, независимо дали живеем в България, Германия или Съединените щати. Всичко е като извадено от приказка или от рекламна листовка на туристическа агенция.
Дори човешките взаимоотношения, макар и тук-таме да има конфликти, скарвания и много саркастични забележки, са полирани до степен, в която нямат много общо с реалността освен най-базисните елементи. Двама разведени родители се опитват да саботират сватбата на дъщеря си, тъй като я смятат за прибързан ход, но не като я заплашат с лишаване от наследство или посредством гневни крясъци у дома, а чрез възможно най-леките и развлекателни методи, които са им подръка.
Режисьорът Ол Паркър е експерт в представянето на подобни екранни обстановки: предишното заглавие във филмографията му е „Мама Миа: Отново заедно“, по-интересното откъм сюжет, по-красиво заснетото и по-успешното в критически и комерсиален аспект продължение на мюзикъла „Мама Миа“. През неговата камера австралийското крайбрежие минава безпроблемно за Бали и нито някой се усъмнява в това, нито пък иска да търси неправдоподобни детайли от прекрасните пейзажи.
Встрани от козметичния вид на филма, неговият сюжет представлява едновременно най-голямата му сила и най-голямата му слабост: действието е строго предвидимо и следва класическа структура. За някой, който е отишъл да гледа „Билет до Рая“ с надеждата да види комедийна революция, това може да е дразнещо. За някой, който иска да получи просто доза екранен ескапизъм в компанията на две филмови суперзвезди, ще е успокояващо и задоволително.
Ала трябва да съм искрен – ако в действителност някой от вас си мисли, че тази романтична комедия ще страни твърде много от традиционните тропи и похвати на жанра, то наистина нямате представа за какъв филм става дума. Достатъчно е да видите постера на лентата. На него Джордж Клуни и Джулия Робъртс се усмихват, облечени в официални тоалети на фона на цветя.
Когато главните роли в даден филм, независимо от жанра, се изпълняват от звезди от такъв калибър, от техните представяния зависи успеха или провала на съответния проект. Том Круз може да превърне екшън с позната сюжетна концепция в хит с рекордни приходи; Джим Кери е способен да докара публиката до сълзи от смях дори в най-ежедневните ситуации на екрана; а Джордж Клуни и Джулия Робъртс могат да превърнат болезнено предвидима романтична комедия в балсам за душата.
Химията помежду им, формирана през годините и демонстрирана в четири техни съвместни проекти от миналото, е неустоима. Всяко заяждане, всеки жест и всяко поколебаване попадат право в целта си, внушават съвършено точно това, което зрителят следва да почувства, и забавляват. В техните опитни ръце познатият сюжет се развива на екрана като разплитаща се панделка на красив и очакван подарък: крайният резултат е ясен, но ни носи усмивка така или иначе.
Компания им правят способни, млади поддържащи изпълнители, сред които изпъква най-вече Кейтлин Девър, екранната дъщеря на двете звезди. Нейното представяне е средната колона, на която се крепи успехът на филма – дори и без тя да е стабилна, структурата няма да рухне, но все пак носи доза нужна сигурност. Девър успява да направи точно това, което се очаква от нея, и да забавлява редом с Клуни и Робъртс.
Най-забавните моменти от лентата са тези, които са пряко насочени към целевата аудитория от по-възрастни зрители. Независимо дали са на възраст от около 50 години като звездите на филма, или на около 30 години и са израснали с филмите на двамата носители на „Оскар“, именно те ще донесат на филма приходите, които успее да привлече, и ще се смеят най-шумно на моментите, в които Клуни и Робъртс танцуват дезориентирано на музикални хитове от 90-те години.
В крайна сметка „Билет до Рая“ ще ви забавлява според очакванията ви към него и дори ще отговори на заглавието си, ако те не са твърде завишени. В крайна сметка не всеки филм следва да е велик, предизвикателен или да руши клишета и стереотипи: понякога доза добро забавление в приятна комапания е всичко, от което имаме нужда в киносалона.
Още от автора:
Класиките, които искаме да гледаме на кино отново
Филмите от фестивала във Венеция, за които ще слушаме през сезона на „Оскар“-ите
Най-епичната битка на новия телевизионен сезон
Това е най-скъпата продукция в историята на Netflix
