Р айън Гослинг, Крис Еванс и Ана де Армас са звездите в „Живи сенки“, най-скъпата продукция в историята на Netflix, филм с бюджет от около 200 милиона долара, чиято премиера стана факт преди броени дни. На хартия лентата притежава всички предпоставки да бъде класика в жанра си – базирана е на хитов криминален роман и целият екип пред и зад камерата е съставен от доказани имена.
Но успява ли да се превърне в класика наистина? Отговорът на този въпрос изисква малко по-задълбочен анализ, но кратката версия е „не“. „Живи сенки“ изобилства с грандиозни екшън сцени, заснети безупречно, но за да не бъде клиширан, познатият, праволинеен сюжет трябва да бъде поднесен в рамките на далеч по-колоритен сценарий. Хората зад бляскавата продукция сякаш забравят, че именно този колорит е ключовата съставка на всяка екшън класика, запечатала се в попкултурата.
Екшън от такъв калибър няма нужда от изключително иновативен сюжет, за да постигне простичката художествена цел, която асоциираме с жанра – да забавлява зрителя на максимум. „Командо“, „Въздушен конвой“ или „Скалата“ не блестят с философската дълбочина или оригиналността на „Матрицата“ – но са останали в колективната зрителска памет с ярки реплики и междуличностни моменти встрани от експлозиите, преследванията и схватките.
Най-често тези магически моменти се получават, когато пред камерата са героят и злодеят. Независимо дали става дума за драматична размяна на реплики и заплахи като в „Лице назаем“ между Джон Траволта и Никълъс Кейдж, или за нелепа шега като „Изпусни малко парата, Бенет“ на Арнолд Шварценегер, след като е приковал антагониста към стената с парна тръба, това са точките от действието, които се помнят повече от всички изстреляни куршуми в съответния филм.
„Живи сенки“ би трябвало да може да създаде такива моменти. Райън Гослинг е симпатичен анонимен протагонист с невинно чувство за хумор. В амплоато на злодея пък Крис Еванс е налудничав социопат със склонност към извратени шеги. Но помежду им няма искра, няма химия, каквато могат да постигнат и далеч по-малко талантливи актьори от тях само с щипка допълнителен колорит.
Същото може да се каже и за поддържащите персонажи, извадени сякаш от учебник за направа на екшън филми. Всички те са изиграни компетентно от съответните изпълнители и постигат основното желано внушение у зрителя. Но никой от тях не е истински запомнящ се.
Единственото възможно изключение е Реге-Жан Пейдж, който е невероятно дразнещ в ролята на второстепенен арогантен злодей.
Встрани от него, Били Боб Торнтън е в класическото амплоа на ментор и бащинска фигура за главния герой, а малката Джулия Бътърс пък играе ролята на детето в беда, което главният герой трябва да спаси на всяка цена.
Но вероятно никой не е по-ощетен от Ана де Армас, която изпълнява тотално безличната екранна функция на агент, помагащ на протагониста, без да има никакво лично отношение към него.
Когато пред обектива на камерата са двама души, красиви колкото Ана де Армас и Райън Гослинг, да се влюбят моментално е точно толкова клиширано, колкото и архетипите, описани в горния параграф. Но ако помежду им няма поне някаква заявена симпатия, дори и да няма интимен заряд, ако между тях няма някаква емоционална връзка, дали посредством хумор, дали посредством споделена драма, то комуникацията помежду им е напълно лишена от всякакъв чар и интрига.
Встрани от тази художествена страна, продукцията на Netflix има и техническа такава. Там почти няма място за критики. Ако за някого е новина, че братята Джо и Антъни Русо, режисьорите на най-касовия филм за всички времена, „Отмъстителите: Краят“, са способни да заснемат фантастични екшън сцени, то този човек по всяка вероятност не е ходил изобщо на кино през последните десет години.
Схватките са хореографирани практично и не излизат от поразширената рамка на реализма в екшън киното. Камерата не се тресе при всеки нанесен удар, нито пък са вкарани визуални ефекти като дъжд при финалния сблъсък между злодей и герой, за да се замаскира липсата на какъвто и да е физически контакт между актьорите в сцената. Всичко е кристално ясно, зрелищно и, за разлика от сценария, в направата на екшън сцените има моменти на откровена оригиналност.
Вероятно липсата на колорит във филм, чието оригинално заглавие е The Gray Man („Сивият човек“), не бива да ме учудва (виждате ли, току-що си направих шега в стил „Арнолд“). Но когато дадена продукция разполага с толкова много талант от двете страни на камерата, плюс инвестирана осемцифрена сума долари, човек не може да не иска малко повече от техническа компетентност. Затова, при все всички изстреляни куршуми на екрана, „Живи сенки“ е по-скоро пропусната възможност.
