П ринц Хари говори откровено за много труден период в живота му след преместването си в Канада с Меган Маркъл и техния малък син, принц Арчи, пише списание People.
В изключително личен нов епизод в онлайн платформата за обучение MasterClass, излязъл на 8 октомври, 42-годишният херцог на Съсекс си спомня как преживял „срив на адреналина“ броени дни след пристигането си в Канада в края на 2019 г., след години живот в среда, която той описва като изпълнена със стрес.
„Бидейки в Канада, далеч от стресовата среда, където тялото ми вероятно просто беше помпано с адреналин, в рамките на два или три дни преживях този адреналинов срив – нещо, което никога преди не бях изпитвал“, казва Хари.
„Сякаш имах нужда от стрес, за да може адреналинът да накара мозъка ми да функционира, защото станах абсолютно безполезен у дома. Всъщност изпаднах в депресия за около две седмици и имах чувството, че не мога да функционирам без адреналин“, продължава той.
Хари и Меган, които посрещнаха Арчи през май 2019 г., прекараха края на онази година в Канада с невръстния си син. През януари 2020 г. двойката обяви намерението си да се оттегли като висши работещи членове на британското кралско семейство.
Хари си спомня, че целта на преместването е била „да получим малко пространство, далеч от всичко, за да можем просто да мислим“.
Разкритието идва в „Redefining Grief: Building Resilience Through Loss“ („Преосмисляне на скръбта: Изграждане на устойчивост чрез загубата“) – нов MasterClass, в който Хари се присъединява към невроучения д-р Мери-Франсис О'Конър, за да изследват ефектите от скръбта върху мозъка и тялото през неговия личен опит от загубата на майка му, принцеса Даяна, когато е бил на 12 години.
От MasterClass са се обърнали към Хари миналата година с предложение да разработят курс, фокусиран върху скръбта. Той е заснел програмата в Калифорния по-рано това лято, макар и не в дома си в Монтесито. Пуснат в навечерието на Световния ден на психичното здраве (10 октомври), курсът подпомага и две благотворителни организации за хора, преживяващи загуба – Comfort Zone Camp и Scotty’s Little Soldiers, кауза, която Хари подкрепя отдавна.
„Скръбта е както физиологична, така и емоционална, и това, което знаем от изследванията, е, че има много чести реакции към загубата на някой важен човек в живота ни“, казва О'Конър в епизода.
За Хари преживяването в Канада е последвало години на борба със скръбта от загубата на принцеса Даяна, която загина в автомобилна катастрофа в Париж през 1997 г.
„В продължение на 15-20 години, когато ме питаха: „Добре ли си?“, моят отговор беше: „Добре съм.“ Това беше вкочаненост, емоционално изключване. И без да го осъзнавам, адреналинът ме тласкаше, управляваше ме“, обяснява Хари.
„Това беше движещата сила, която ме накара да вляза в армията на 20-годишна възраст. Това беше перфектното разсейване. Не можех да мисля за нищо друго освен за задачата, която трябваше да изпълня“, продължава той.
След завръщането си от втората си мисия в Афганистан през 2013 г., Хари казва, че е започнал да осъзнава как преживяванията му в армията са отключили по-ранна травма. „Нещата, които видях, нещата, които преживях, се оказаха катализатор за други травми, които бяха останали спотайвани в мен“, казва той.
„Започнах да разбирам, че вероятно съм се изтощил сериозно, когато дори обличането на обикновена официална риза, стягането на яката, буквално ме караше да се чувствам така, сякаш се задушавам, и изпитвах панически атаки в колата на път за работа. И тогава осъзнах: „Окей, тук има нещо по-голямо, нещо друго, на което трябва да обърнеш внимание“, спомня си той.
О'Конър обяснява как продължителният стрес може да повлияе на тялото, сравнявайки нервната система с части от автомобил, а кортизола (хормон, произвеждан от надбъбречните жлези) – с неговата система за инжектиране на гориво.
„Въпросът е, че ако постоянно натискате педала на газта до дупка, прокарвайки цялото това гориво през тялото си, това е неустойчиво. Това, което знаем от изследванията, е, че при хората, подложени на хроничен стрес, кортизолът в даден момент се изчерпва. И това означава, че получавате мозъчна мъгла, нали? Означава, че не се справяте много добре. Означава, че се чувствате изтощени, дори само като ставате сутрин“, обяснява тя.
„Мозъчната мъгла е нещо, което наистина мога да разбера“, казва Хари.
Разговорът изследва и как Хари е преживял смъртта на майка си и трудността, която е изпитвал да приеме, че тя си е отишла. Той си спомня, че дори години след смъртта на Даяна, част от него е вярвала, че тя един ден може да се върне.
„Вярвах, че тя е създала този изход, за да се спаси от всички неща, които унищожаваха живота ѝ, и че ще се върне в битката под някакво дегизиране и след това ще отведе мен и брат ми“, казва той.
О'Конър обяснява как привързаността на мозъка към любим човек може да продължи и след смъртта му, което прави трудно пълното осъзнаване на неговото отсъствие. „Когато се свържем с някого, когато се влюбим в съпруга си или в бебето си, това всъщност се кодира в мозъка като „ние“, което казва: „Аз винаги ще бъда тук за теб и ти винаги ще бъдеш тук за мен“, обяснява тя.
„И така, когато любим човек умре, това не е доказателство за мозъка да се откаже от идеята, че той е вечен. Ние все още вярваме, че те са там отвън, че просто са се изгубили, че трябва да ги намерим, че копнеем за тях, защото все още очакваме, че ще влязат през вратата. Вие не сте луди. Това е важна част от вашия мозък, която държи връзките на привързаност заедно, вярвайки, че те са там“, продължава тя.
За Хари пътят към изцелението е означавал и изправяне срещу вината, която е изпитвал относно намирането на щастие без майка си.
„Прекарах толкова дълго време в емоционална вкочaненост, в голяма степен защото се чувствах предател и виновен за възможността да бъда щастлив и радостен без нея. Чувствах, че трябва да съм тъжен и емоционално изключен, за да ѝ докажа, че ми липсва“, споделя той.
Но Хари казва, че в крайна сметка е стигнал до прозрение, което е променило цялата му гледна точка. „Но реалността е, че това, което открих, всъщност беше, че тя просто искаше аз да бъда щастлив. И това беше огромна психическа промяна за мен. Освободи ме и ми даде съвсем различен поглед върху живота“, споделя той.
Днес Хари казва, че благотворителната му работа му е дала осмислен начин да продължи наследството на Даяна. „Всичко, което правя, всичко, в което влагам енергията си, се надявам, че майка ми би се гордяла с него. Опитвайки се да продължа и защитя нейното наследство, това, което не осъзнавах, бе, че работата, която в крайна сметка избрах, или работата, към която бях привлечен, беше толкова подобна на работата, която тя вършеше“, казва той.
„Със скръбта идва и това – то не е толкова отговорност, колкото носене на човека, когото си загубил, през целия си живот. Има елемент на носене на майка ми в мен, който в крайна сметка ме зарежда с енергия за работата, която върша“, добавя той.
Добави ни в предпочитани източници в Google
