„Гръмотевици*“ събра близо 400 милиона долара в световен мащаб – сума, която сама по себе си не е малка, но е по-малко от половината от приходите на „Avengers: Endgame“ през 2019 г. Другият филм на Marvel за годината – „Captain America: Brave New World“ – се представи малко по-добре, но и двата заглавия останаха едва на 29-о и 30-о място в историята на студиото. Може да изглежда несправедливо да бъдат поставяни под общ знаменател, тъй като „Thunderbolts*“ предложи сравнително увлекателна история, докато „Brave New World“ беше широко възприет като пълен провал. И все пак и двата филма станаха жертва на един и същ проблем: усещането, че са остатъчен продукт – претоплени фрагменти от сагата на Marvel Cinematic Universe, която приключи преди години. Друг проект на Marvel – „Fantastic Four: First Steps“ – се радваше на по-голям успех, което подсказва, че студиото може да се възстанови, ако започне начисто с най-емблематичните си герои. Показателно е обаче, че през тази година в международния топ 10 попадна само един филм за супергерои – „Superman“ на Warner/DC. 

След многократни отлагания „Мики 17“ най-накрая излезе през февруари, но дотогава общественият разговор вече се беше изместил – от възторг по „Паразит“ към въпроса защо новият филм се бави толкова дълго. „Дали нещо не е наред?“ – това беше усещането. Хю Монтгомъри от BBC със сигурност смяташе така. В двузвездната си рецензия той нарече „Мики 17“ „сериозно разочарование“ и „филм с дълбока криза на идентичността“. Публиката очевидно се съгласи. След триумфа на „Паразит“ беше напълно логично Warner Bros. да поверят на Бонг Джун-хо бюджет от над 100 милиона долара (75 милиона британски лири) за научнофантастичен епос. Но дори с Робърт Патинсън в главната роля – или роли – „Мики 17“ не се превърна в успеха, на който студиото се надяваше.

В „След лова“ участва една от кралиците на Холивуд – Джулия Робъртс, а режисьор е Лука Гуаданино, авторът на награждавания „Призови ме с твоето име“. Тази провокативна драма, свързана с темите на движението #MeToo, изглеждаше като потенциален хит. Вместо това се твърди, че е спечелила под 10 милиона долара в световен мащаб – приблизително половината от хонорара на Робъртс и едва 1/8 от бюджета. Причината може да е, че филмът на Гуаданино просто не е бил достатъчно добър. Или пък не е бил добър по правилния начин. Има тежки теми за обсъждане, изискан актьорски състав, стилна обстановка – факултетът по философия на Йейл – и интригуваща мистерия: какво точно се е случило между преподавателя, изигран от Андрю Гарфийлд, и студентката на Айо Едебири? Но има и твърде много второстепенни линии, излишни детайли и прекалено дълго времетраене. Звучи ли ви познато? Да – „След лова“ напомня на скъпите, лъскави сериали, които днес са навсякъде в стрийминг платформите. И логичният въпрос е: защо някой да плаща, за да го гледа в киното?

„Кристи“, биографичен филм за боксьорката Кристи Мартин, остана в историята с един от най-слабите премиерни уикенди в САЩ сред широко разпространяваните заглавия. Това е особено показателно, тъй като Суини в момента е сред най-популярните знаменитости в света. Поуката може би е, че славата в социалните мрежи не е равнозначна на статут на филмова звезда. Допълнителен фактор е възможното негативно влияние на споровете около участието на Суини в реклама на American Eagle. Но често се пропуска фактът, че тя продължава да избира стойностни независими проекти, които не разчитат на нейния пин-ъп образ. „Всеки освен теб“ може да е разчитал на ефекта от появата ѝ по бански с Глен Пауъл, но „Безглуздата“ (2024) и „Риалността“ (2023) бяха далеч по-рискови и небляскави филми. Тазгодишните ѝ провали така или иначе не бяха типични холивудски блокбъстъри. „Не винаги създаваме изкуство заради цифрите, а заради въздействието“, написа Суини в Instagram, когато „Кристи“ излезе на екран. Може би е била права.

„Знам какво направи миналото лято“

Знаеха ли студийните ръководители какво правят, когато дадоха зелена светлина на възраждането на „Знам какво направи миналото лято“? Донякъде – да. Напоследък имаше две печеливши възраждания на тийнейджърски хорър франчайзи от 90-те и 2000-те – „Писък“ и „Последна дестинация“. Какво би могло да е по-логично от възраждането на още един франчайз от 90-те, също стартирал със сценарий на Уилямсън? Това беше теорията. На практика приходите от „наследственото“ продължение се оказаха разочароващо ниски. Това повдига по-дълбок въпрос: колко обичан е бил оригиналният филм от 1997 г.? Очевидно – не толкова, колкото „Писък“ или „Последна дестинация“. Феновете на „Писък“ никога не са спирали да купуват маски на Ghostface, а зрелищните смъртни сцени в „Последна дестинация“ са перфектен материал за социалните мрежи. Но говорят ли хората днес за „Знам какво направи миналото лято“? Обличат ли се като Рибаря всяка година? Може би по-подходящо заглавие би било „Не мога да си спомня какво направи миналото лято“.

„Спрингстийн: Избави ме от нищото“ можеше да бъде тазгодишният еквивалент на „Напълно непознат“ – драматичен портрет на уважаван американски музикант, фокусиран върху ключов момент от кариерата му. Джереми Алън Уайт от „Мечката“ положи сериозни усилия да пее и свири като Брус Спрингстийн, а сценаристът и режисьор Скот Купър вече имаше опит с музикален биографичен филм – „Лудо сърце“ (2009), номиниран за „Оскар“. И въпреки това публиката не прояви интерес към история за рок звезда, която се разхожда из Ню Джърси, преживява кратка романтика и записва тихи акустични песни в спалнята си. Това, което зрителите искаха, беше експлозивната енергия и спешното разказване на истории, които оживяват в стадионните химни на Спрингстийн. „Избави ме от нищото“ така и не стигна наникъде. Понякога фокусът върху малък отрязък от живота на героя е освежаващ, но в други случаи именно пълната арка „от нищото до върха, през срив и обратно към изкупление“ е това, което работи.

 „Елио“

„Отвътре навън 2“ беше най-касовият филм в света през 2024 г., което постави летвата изключително високо за следващия анимационен проект на Pixar. Тези очаквания се сринаха, когато „Елио“ излезе през юни. Филмът не беше лош, но беше фатално компрометиран. Първоначално замислен като лична научнофантастична история за съзряването от Адриан Молина – сърежисьор на „Коко“, вдъхновен от самотното си детство във военна база – проектът претърпя сериозни промени. През 2024 г. Молина напусна, заедно с други ключови членове на екипа, и беше заменен от двама нови режисьори. Резултатът беше анимационен филм без ясно ядро и без убедителна причина да съществува. Подобно на други скорошни провали на Disney – „Странен свят“ (2022) и „Желание“ (2023) – беше трудно да се обобщи сюжетът или да се обясни какъв е залогът. Може би „Елио“ щеше да бъде по-добър, ако Молина беше оставен да довърши визията си. В крайна сметка извънземното на Disney, което направи състояние тази година, беше Стич от „Лило и Стич“, а не някой от героите с изпъкнали очи в „Елио“.

Когато първият филм „M3GAN“ излезе преди три години, той се превърна в неочакван хит и интернет феномен. Роботът-убиец с дълга коса и сладникава рокля беше създаден сякаш специално за Хелоуин костюми, а танцовата му сцена на Model 3 Generative Android стана вирусна. Режисьорът Джерард Джонстън трябваше просто да предложи още от същото, за да пожъне нов успех. Вместо това реши да тръгне в друга посока. Докато и двата филма могат да се определят като шеговити научнофантастични сатири, първият беше крайградски слашър, а продължението – разтеглен геополитически екшън трилър. Сам по себе си „M3GAN 2.0“ беше забавен, но понякога зрителите просто искат това, което вече са харесали. „Всички си мислехме, че M3GAN е като Супермен. Можехме да ѝ направим всичко“, каза продуцентът Джейсън Блум в подкаста The Town. „И в крайна сметка подценихме колко силна е връзката на хората с нея.“

Дуейн Джонсън е сред най-големите филмови звезди в света повече от десетилетие, но рано или късно всеки комерсиален гигант иска да докаже, че може да бъде и сериозен драматичен актьор. Така Скалата направи своя опит за престиж – ако не за „Оскар“, то поне за номинация – с „Маиина за разбиване“. Всичко изглеждаше обещаващо: престижна партньорка в лицето на Емили Блънт, уважаван режисьор – Бени Сафди от „Good Time“ и „Uncut Gems“ – и истинска история за ММА боец, борещ се със зависимости. Проблемът беше, че Джонсън не показа актьорски диапазон, който не е демонстрирал и преди: харизматичен боец, играещ харизматичен боец. Съществената разлика с предишните му роли беше, че „Машина за разбиване“ е мрачен и депресиращ. А малцина отиват на филм със Скалата, за да бъдат потиснати. И все пак е трудно да не се съчувства на режисьора. Брат му Джош Сафди направи друг спортен биографичен филм – „Марти Суприм“ с Тимъти Шаламе – и именно той получи аплодисментите, които подминаха „Машина за разбиване“.