Н ово проучване разкри, че доказателства, открити в праисторическа структура, биха могли да бъдат част от ключа към разгадаването на вековната мистерия около Стоунхендж, съобщи New York Post.
(Във видеото: Протестиращи природозащитници напръскаха с боя "Стоунхендж")
Изследователи от Университета в Абъристуит установиха, че неолитни общности са отговорни за преместването на така наречения „камък на Нюол“ на Солсбъриската равнина в графство Уилтшър. Това става ясно от проучване, публикувано в списанието Journal of Archaeological Science.
Според проучване, публикувано през юни, камъкът с размерите на футболна топка е открит по време на ранни разкопки в Стоунхендж през 1924 г. от полковник Уилям Хоули.
Откритието разрешава дългогодишен научен спор относно това дали движението на ледниците или човешкият транспорт преди 5000 години са допринесли за наличието на камъните на праисторическия паметник.
„Няма доказателства в подкрепа на твърдението, че това е ледников ерратичен блок (преместен от ледник),“ се посочва в проучването.
Професор Ричард Бевинс и екипът му сравнили камъка на Нюол с скалите при Крейг Рос-и-Фелин - скален масив в северната част на планините Пресели в Уелс, разположен на повече от 200 километра разстояние.
Изследването им разкрило, че химичният анализ показва идентични количества торий и цирконий както в геологията на Крейг Рос-и-Фелин, така и в камъка на Нюол и в други фрагменти, открити при Стоунхендж.
Учените отбелязват още, че камъкът на Нюол е съставен от фолиран риолит, а повърхността му е богата на калциев карбонат - факт, който допълнително подкрепя хипотезата, че е бил преместен от хора. Ако ледник го бе донесъл, подобни парчета биха били разпръснати из цялата околност на Стоунхендж.
New study reveals key to unlocking the mystery surrounding Stonehenge https://t.co/WvrFx1R6pg pic.twitter.com/gFP9Au0dda
— New York Post (@nypost) July 23, 2025
Проучването разкрива и още една любопитна тайна, скрита в един от заровените камъни на Стоунхендж – камък 32d.
Доскоро се смяташе, че той е изграден от т.нар. „спотид долерит“ (вид магмен камък с петна), но всъщност се оказва, че представлява фолиран риолит - същият тип скала като камъка на Нюол.
„Една от най-големите загадки около Стоунхендж е, че за разлика от големите и сравнително местни сарсени, много от мегалитите му със сигурност произхождат от Уелс, на повече от 200 км на запад“, отбелязват авторите на изследването.
В него се посочва още, че „повечето археолози приемат, че неолитните хора са извършили този забележителен подвиг, транспортирайки каменни блокове с тегло до 3,5 тона“, но съществува и „противоположно мнение“, според което „човешка намеса изобщо не е имало“.
„Съществува обаче противоположна теория, според която в преместването на уелските камъни не е участвал човешки труд. Вместо това се твърди, че те са били транспортирани от ледникова маса много преди построяването на Стоунхендж“, пишат изследователите.
Един от основните защитници на тази хипотеза е д-р Брайън Джон - геолог, чиято по-ранна публикация твърди, че камъкът на Нюол носи следи от ледниково абразиране.
„Камъкът е бил намален по размер и значително променен по време на придвижването си с ледника, като дълго време е пътувал по дъното му“, пише Джон.
„В крайна сметка е бил изхвърлен на място върху или в близост до Солсбъриската равнина.“
Въпреки това, Бевинс и екипът му заявяват, че твърдението на Джон „няма основание в доказателствата“.
„Да се представя като факт, а не като хипотеза, е подвеждащо“, се казва в проучването.
Според екипа на Бевинс, ако ледници действително бяха пренесли камъните, подобни фрагменти щяха да се срещат и на други места из Солсбъриската равнина. Вместо това те се намират само около Стоунхендж - факт, който допълнително подсилва тезата за човешка намеса при преместването им.
„Самото съществуване на Стоунхендж е доказателство, че неолитните хора са премествали камъни с тегло до 40 тона“, посочват учените. „Освен ако не се приеме, че всички камъни просто са лежали на място, готови да бъдат изправени точно там, където се намира Стоунхендж, очевидно е, че те са били премествани.“
Изследователите категорично заявяват, че „ако неолитните хора са могли да преместят камък на няколко десетки метра, те са могли да го преместят и на десетки или стотици километри“.
„Може да не е било лесно, но е било напълно възможно - а преместването на 2–3-тонни ‘сини камъни’ би изисквало многократно по-малко усилие в сравнение с огромните сарсени“, отбелязват те.
Въпреки че изследването потвърждава, че неолитните общности са придвижвали камъните, точните техники, които са използвали, остават неизвестни.
Учените все пак посочват, че „и в по-съвременни времена коренни народи са премествали камъни с тегло от няколко тона на големи разстояния, използвайки въжета, дървени шейни и направени пътеки - технологии, които са били достъпни и през неолита“.
