Е дно от тях е на Ангел Кънчев – младежът с европейско образование и пламенно сърце, чийто живот прекъсна твърде рано, но чийто пример остана да отеква в историята като гръм умира на този ден през 1872 г.
В онзи 17 март русенското пристанище става сцена на една от най-драматичните и чисти прояви на родолюбие, белязала началото на края на един героичен път.
Роден в Трявна през 1850 г., Ангел Кънчев не е типичният бунтовник, воден единствено от стихиен гняв. Той е представител на онази нова българска интелигенция, която разбира, че свободата изисква не само храброст, но и подготовка. Образованието му е впечатляващо за времето си – учи в Русе, Белград и в Земеделското училище в Табор, Чехия. Кънчев е човек на перото и науката, но съдбата му е отредила да държи револвер.
Срещата му с Васил Левски е повратна. Апостолът бързо разпознава в младия мъж изключителен организатор и му поверява поста на свой първи помощник. Кънчев се впуска в изграждането на вътрешната революционна мрежа с енергия, която респектира дори опитните дейци. Той е мостът между идеите на емиграцията и реалността на поробеното отечество.
Предателството: Сянката върху пристанището
През март 1872 г. Ангел Кънчев получава задача да премине в Румъния, за да координира действията на Централния комитет. Но по петите му вече върви сянка. Въпросът за неговото предателство остава една от горчивите страници в историята ни. Макар в народната памет дълго да се споменава името на русенския търговец Стойчо Иванов, историческите източници сочат към по-сложна картина на следене от страна на османската полиция, която по това време е вдигната под тревога заради засилената активност на комитите.
На 17 март Кънчев се опитва да се качи на парахода за Гюргево. На русенското скеле обаче го очаква клопка. Когато заптиетата поискват документите му, той разбира, че пътят назад е отрязан, а пътят напред води към бесилото или мъченията, в които би могъл неволно да издаде делото.
В онзи съдбовен миг на пристанището, обграден от въоръжени заптиета, Ангел Кънчев взема последното си и най-тежко решение. Той не побягва, не моли за милост. Вместо да позволи на врага да го плени, младият революционер насочва личното си оръжие към себе си.
Според очевидци, в последните секунди от живота си, той извиква с целия огън на душата си: „Да живее България!“. Отекват изстрели – единият е фатален, произведен от собствената му ръка. Кънчев пада на дунавския бряг, едва 21-годишен, оставяйки след себе си саможертва, която смразява преследвачите му. Дори турските офицери, свикнали на жестокост, остават поразени от смелостта на „лудия гяур“, който е предпочел смъртта пред робството.
- Последната нощ на Марк Аврелий
В мразовитото утро на 17 март 180 г. сл. Хр., в легионерския лагер Виндобона (днешна Виена), въздухът е тежък от мириса на влажна пръст и задаващата се развръзка. На прага на смъртта, след десетилетия на изтощителни войни по поречието на Дунав, лежи един мъж, чието име ще остане в историята не само като император на света, но и като неговата съвест. Марк Аврелий Антонин – последният от „Петимата добри императори“ – затваря очи на 58-годишна възраст, бележейки края на Златния век на Рим.
Марк Аврелий не беше роден, за да бъде военачалник, макар по-голямата част от управлението му да преминава в палатки сред калта на бойните полета. Неговата истинска страст беше философията. Още на 12-годишна възраст той облича грубото облекло на стоиците и започва да спи на пода, дисциплинирайки духа си. Когато съдбата го поставя на върха на най-могъщата империя, той не вижда в това привилегия, а „служба“ – тежък дълг към човечеството.
Докато легионите му отблъскват нахлуващите германски племена, в тишината на своята шатра, на светлината на маслена лампа, императорът пише своите записки. Те никога не са били предназначени за публикуване. Това е неговият интимен диалог със себе си, известен днес като „Към себе си“ (Meditations). В тях той записва: „Времето на човешкия живот е миг, същността му е вечен поток, усещането – мъгляво, тялото – тленно...“
Самотата на върха и изпитанията на съдбата
Управлението на Марк Аврелий е парадокс. Човекът, който най-много цени мира и разума, е принуден да се справя с безкрайни бедствия: опустошителната Антонинска чума, пресъхналите държавни финанси и постоянните бунтове по границите. Той губи почти всичките си деца, губи и любимата си съпруга Фаустина. Но стоицизмът му остава несломим.
Когато усеща, че краят наближава, той не се страхува от смъртта. За него тя е просто част от природата, връщане към цялото. Източниците разказват, че в последните си часове той отказал да се храни или пие, искайки да премине отвъд с бистър ум. Когато разтревожените му офицери го попитали на кого ги оставя, той отвърнал с тъжна усмивка: „Вървете при изгряващото слънце, защото моето вече залязва“.
Със смъртта на Марк Аврелий приключва периодът на относително спокойствие и просперитет, известен като Pax Romana. Наследява го неговият син Комод – избор, който много историци (включително Едуард Гибън) смятат за началото на „упадъка и падението“ на Римската империя. Преходът от бащата-философ към сина-гладиатор е рязък и болезнен.
Марк Аврелий умира в периферията на империята, на самия фронт, защитавайки цивилизацията, която по ирония на съдбата го уморяваше. Той оставя след себе си един завет, който е актуален и днес: че истинската власт не е над другите, а над собствените ни страсти и слабости.
„Живей така, сякаш всяко твое действие е последното в живота ти“, пише той. И на 17 март 180 г. той прави точно това – напуска света с достойнството на човек, който е изпълнил дълга си докрай.
Родени:
- 1949 г. – роден е американският актьор Патрик Дъфи („Далаа“, „Стъпка по стъпка“, „Дързост и красота“)
- 1951 г. – роден е американският актьор Кърт Ръсел („Зад борда“, „Текила Сънрайз“, „Танго и Кеш“, „Обратна тяга“, „Тумбстоун“, „Форест Гъмп“, „Извънредно решение“, „Ванила Скай“, „Посейдон“, „Бързи и яростни“, „Имало едно време... в Холивуд“)
Починали:
- 460 г. – умира Свети Патрик, покровител на Ирландия и ирландците
- 1956 г. – умира френският физик Ирен Жолио-Кюри
