М артина Гутензон е родена на 5 февруари 1960 година. Майка ѝ избира при раждането името Андреа, но впоследствие момичето получава името Мартина. То е било принудително осиновено - като много други извънбрачни деца през 1960-те, пишат от "Дойче веле".
Мартина е родена в болница към приют за сираци. Майките, родили на това място, са знаели много добре, че децата им трябва да останат там. Родилките са нямали право да кърмят бебетата си, позволявали са им само да ги посещават - при това единствено в първите две седмици след раждането.
Майката на Мартина изобщо не е можела да контактува с дъщеря си. Родителските права са били предоставени на местната Служба за защита на децата - така е било навремето с всички извънбрачни деца. Именно тази служба във Вилинген, провинция Хесен, а не майката, е решавала и къде да живее новороденото.
Урсула Шнайдер, както се казва майката, не можела да вземе дъщеря си вкъщи, тъй като не е била омъжена - това е бил аргументът на Службата за защита на децата. Урсула е била пълнолетна - на 22 години, но е нямала съпруг. "През 1960 година е било достатъчно да нямаш брак, за да ти отнемат детето", казва професорката по право Дагмар Кьостер-Валтиен.
"Така е било до 1970 година"
Неомъжената майка отказвала да съобщи името на бащата, а служителите в службите не искали да приемат този факт. Още преди раждането Урсула Шнайдер знаела, че ще ѝ вземат детето - защото нейното семейство не е било готово да го отгледа. Знаела е и това: че трябва да реши дали то да остане в приют за сираци, или да бъде осиновено. Още преди раждането майката избрала осиновяването, за да може момиченцето да израсне с родителска грижа.
Навремето никой е нямал правото да изисква от майката до 3 месеца след раждането окончателното решение за осиновяването. 22-годишната тогава Урсула обаче не знаела за съществуването на този тримесечен срок. Но тя била сигурна, че колкото по-малко е детето, толкова по-лесно ще му се намерят добри родители - това разказала впоследствие на дъщеря си.
Не всички служби са отивали толкова далеч, колкото тези във Вилинген - имало е и места, където самотните майки са можели да отгледат децата си, но те са били под попечителството на властите. "Така е било до 1970 година, а и след това родителските права на самотните майки са били ограничени. Попечител по право са били службите за защита на децата, но е имало нужда от съгласието на родителите", обяснява Дагмар Кьостер-Валтиен.
В случая с Мартина Гутензон веднага се намерили осиновители - семейство от Бон, което в продължение на шест години напразно се надявало на дете. Двойката разбрала от познати, че бенедиктинският манастир Валд край Фрайбург посредничи за осиновявания. "Той е функционирал и като един вид частна агенция за осиновявания", казва Мартина Гутензон.
Манастирът, в който днес се помещава интернат за момичета, отрича когато и да било да е действал официално като посредническа агенция. Но по-възрастните монахини не изключват вероятността навремето отделни "сестри" да са "подпомагали" нуждаещите се майки и родители.
Днес всичко е различно
Правната експертка Дагмар Кьостер-Валтиен припомня какви са били моралните норми навремето. "През 1960 моралният начин на живот е бил много важен, включително за запазването на родителските права. В очите на обществото извънбрачното дете не е отговаряло на моралния стандарт." Промени в обществените нагласи във ФРГ настъпват едва през 1968. Но те достигат до съдилищата по-късно.
В наши дни над два милиона жени и почти половин милион мъже в Германия са самотни родители. От средата на 1990-те години насам броят на осиновяванията е спаднал силно, но пък е нараснал броят на т.нар. осиновявания на доведени деца - в семействата, в които партньорите довеждат децата си от предишни бракове.
Разбира се, и днес има случаи, в които се отнемат родителските права, но причините са съвсем други - например поради наркозависимост. "Съществува обаче и възможността майката да поиска обратно родителските права с твърдението: Вече съм в състояние да поема грижите за детето", обяснява юристката Бригите Майер-Вехаге. Оттам нататък съдът има грижата да провери твърдението, изисквайки експертна преценка.
Как Мартина намира майка си
Днес Мартина Гутензон казва: "Не аз съм жертвата. Жертва е моята майка. Жертва са и всички онези майки, на които навремето са били отнети децата.". Осиновителите са осигурили на Мартина много добър живот и добро образование. Те са осиновили и още едно дете - момче. Никога не са крили от тях двамата, че са осиновени.
Мартина решила да потърси истинската си майка едва след като навършва 40 години. Отправната ѝ точка е било кръщелното свидетелство от Вилинген. В него била вписана и нейната кръстница, чието фамилно име е толкова рядко срещано, че Мартина успяла да я намери в телефонния указател.
От напълно изумената кръстница Мартина научила, че майка ѝ е жива и че живее във Франция - в Лион, от почти 40 години. Не след дълго майката и дъщерята се срещат.
Срещата е изключително вълнуваща. Двете откриват първите общи неща помежду си. "Още първата вечер видяхме, че много си приличаме. Освен това и двете обичаме да четем, и двете сме оптимистки", разказва Мартина. Майката непрестанно докосвала дъщеря си - като един вид потвърждение, че я има. Още при първата среща Мартина научава истината за случилото се при раждането ѝ през 1960.
Разбира и защо жени като майка ѝ не желаят да говорят за съдбата си. "Поканих я на 50-ия си рожден ден, за който бях планирала голямо празненство. Но седмица преди това тя отказа да дойде с думите - за мен и до ден днешен пети февруари е най-черният ден в календара. Какво означава това за някого, който принудително е трябвало да се откаже от детето си? Това, което са правили навремето, наистина е нечовешко", казва Мартина Гутензон днес.
Ужасът в канадските интернати – разказ от първо лице
Скандал с масов гроб на деца в Канада, ООН се намеси
