П о време на Втората световна война е имало много длъжности, при които животът на военнослужещия е бил изложен на риск. Вероятно една от най-лошите е да бъдеш стрелец на кула. Малка, тясна, трудна за бягство и с минимална видимост, картечницата е дефиниция за опасност. Проектирана през 30-те години на миналия век, тя е била монтирана на много американски самолети по време на конфликта. В крайна сметка тя е изоставена в бъдещите конструкции на самолетите, оставяйки зад себе си огромните опасности, които е представлявала.
Кои самолети са оборудвани с топчеста кула?
Първоначално сферичната кула е разработена от две отделни компании - Emerson Electric и Sperry Corporation. Разработката на проекта на последната скоро е спряна, като е предпочетен проектът на Sperry.
Вентралната сферична кула е хидравлично задвижвано, монтирано допълнение към двата основни самолета, на които е монтирана: Boeing B-17 Flying Fortress и Consolidated B-24 Liberator. С това приспособление са оборудвани и PB4Y-1 Liberator, експлоатирани от ВМС на САЩ, както и наследникът на B-24 - Consolidated B-32 Dominator.
Въпреки че е доста малка, с диаметър от само 4 фута, кулата със сачми все пак е много мощна. Всъщност имало причина за компактния ѝ дизайн, тъй като той намалявал съпротивлението във въздуха. Те бяха заобиколени от бронирани плочи, които ги предпазваха по време на вражески действия във въздуха. От друга страна, разположението им отдолу означаваше, че са уязвими, ако самолетът бъде свален.
Was Ball Turret Gunner the Worst Position to Hold During World War II? https://t.co/5yvVf3CEPX
— J. N. Buck (@TerranEmpire) June 12, 2023
Самолетът е бил оборудван с две 50-калиброви картечници Browning AN/M2, оптичен прицел Sperry и два контейнера с боеприпаси с по 250 патрона. Куполът също така се въртеше на 360 градуса, което позволяваше на стрелеца да открива целите и да остава върху тях, независимо от позицията им. Предвид тесния характер на кулата с топка, дръжките на Браунингите били трудни за маневриране, така че беше разработена система от ролки, която позволяваше по-лесно управление.
Конструкциите на топковите кули се различават в зависимост от самолета. Конвенционалното шаси на B-17 означава, че приспособлението е снабдено с неприбираща се стойка, докато триколесното шаси на B-24 изисква монтирането на вертикално прибираща се стойка. Това предпазваше кулата от удар в земята при нестабилно излитане и кацане.
Най-добрите летци за тази работа
Въздушните артилеристи се обучават в училищата на Военновъздушния корпус на САЩ, които се появяват из Съединените щати през 1941 г. В разгара си училищата подготвят по 3500 възпитаници седмично, като до края на Втората световна война те произвеждат около 300 000 души.
По време на обучението си стажантите прекарват шест седмици в изучаване на оценка на дистанцията, балистика, разпознаване на самолети и морзова азбука. Това е била интензивна позиция, което означава, че те е трябвало да бъдат подготвени да вземат бързи и често животоспасяващи решения. За да са сигурни, че могат да стрелят по мишени във въздуха, новобранците първо преминават през тренировки по стрелба на земята, преди да преминат към самолетите изпитатели.
Поради размерите на куполната кула най-подходящите стрелци за заемане на тази позиция обикновено са били най-малките летци в екипажа; по-високите хора биха се затруднили в тесните, малки пространства. Облечени в бронежилетки и електрически отопляеми летателни костюми, артилеристите бяха готови да влязат в неизолираната сфера, която, ако не реагираха достатъчно бързо, щеше да ги направи уязвими за вражеския огън.
Да се изправиш срещу врага в тясна кула
За да влязат в кулата, стрелците е трябвало да влязат през врата, разположена в пода на самолета, като позиционират топката така, че оръдията ѝ да са насочени към земята. След това поставили краката си на петите вътре и се спуснали. За да се поберат, те заемаха положение, подобно на ембрионално, с колене, сгънати близо до тялото, и с гръб и глава, опрени в задната стена. Някои от тях трябваше да поддържат това положение по време на мисии с продължителност до 10 часа, което беше доста неудобно.
Стрелецът държи два джойстика в двете си ръце - единият за завъртане на топката на кулата, а другият за задействане на механизма за стрелба с картечниците "Браунинг". Педалите на пода контролираха прицела между краката им и управляваха интеркома, който служеше като единствена форма на комуникация между тях и останалата част от екипажа.
Малките прозорци позволяват на стрелеца да вижда под самолета, но не и над него.
Малките размери на кулата не позволявали в нея да се разположи допълнително оборудване. В резултат на това парашутът, необходим в случай на сваляне на самолета, е бил поставен непосредствено до вратата на кулата.
За съжаление, това не е било много добро място за него, тъй като стрелецът е трябвало да отвори вратата на кулата, да влезе във фюзелажа и да се пристегне - и всичко това преди самолетът да се разбие. За да намалят опасността, някои стрелци носеха гръден парашут, но това обикновено не беше норма.
Опасности при кацане
Рудолф Портонг стои с член на екипажа на Кралските военновъздушни сили (RAF) близо до кулата на самолета. Друг проблем със сферичните кули е, че те никога не се прибират напълно в самолета. Това означаваше, че те не само са лесни за забелязване и са потенциална цел за вражеските самолети, но и излагат стрелците на потенциално фатални ситуации.
Когато не са в пълна експлоатация, кулите все още стърчат от дъното. Това затрудняваше безопасното приземяване на самолетите. От решаващо значение е било стрелецът на кулата да заеме определена позиция при кацане по корем - в противен случай сферата е щяла да се удари в земята далеч преди колесника и да представлява заплаха за тяхната безопасност. Освен това при кацане на вода куполната решетка беше първата част, която се потапяше напълно; макар че се предполагаше, че приспособлението е водоустойчиво, това не беше така.
Поетът Рандал Джарел, служил във военновъздушните сили на САЩ, описва ужасяващата и мрачна същност на работата на стрелеца на кула в стихотворението си "Смъртта на стрелеца на кула". Той пише: "Когато умрях, ме измиха от кулата с маркуч."
Към края на Втората световна война сферичната кула на ERCO става предпочитано приспособление за два бомбардировача, експлоатирани от ВМС на САЩ - Consolidated PB4Y-1 Liberator и PB4Y-2 Privateer. За разлика от предишните итерации, тази сферична кула служи за две цели по време на атаки на ниско ниво срещу японски цели: потушаване на огъня и обстрелване за целите на противолодъчната война, както и защита срещу атаки от носа.
Подобно на по-ранните сферични кули, картечниците на версията ERCO се управляват с ръкохватки. Те използваха стандартния рефлекторен мерник Mk 9 на ВМС, който позволяваше адекватно прицелване.
