И спанската инквизиция е една от най-мрачните глави в човешката история. Част от по-широката католическа инквизиция, систематичното преследване на евреи и мюсюлмани започва в края на 1400 г. и продължава три века.
Името Инквизиция произлиза от латинския глагол inquiro ("разпитвам"), но това е съдебна процедура, която далеч надхвърля простото задаване на въпроси.
И така, какво представлява този брутален период на религиозна виктимизация и как е започнал той?
Произход
Инквизицията е създадена чрез папска була Ad Abolendam, издадена в края на XII в. от папа Луций III (ок. 1097-1185 г.). Тя е известна като Средновековна инквизиция.
През XII и XIII в. Инквизицията организира преследването на некатолическите християнски религии в Европа. Папа Луций III изпраща епископи в Южна Франция, за да съберат онези, които практикуват катаризма - дуалистична християнска секта, чиито вярвания оспорват тези на Рим.
Последователите, известни като катари, са смятани за еретици от Католическата църква, която не признава тяхното неортодоксално християнство. Тези усилия продължават и през XIV век.
През същия период Католическата църква преследва валдензите в Германия и Северна Италия. Валдензите осъждат католическото духовенство като недостойно да заема религиозни длъжности.
Движението, което е ранен предшественик на протестантската Реформация през XVI в., впоследствие е заклеймено като еретично. По-късно през 1231 г. папа Григорий IX въвежда папската инквизиция за залавяне и съдене на еретици, като възлага на доминиканския и францисканския орден да поемат задачата да издирват и идентифицират всеки, който се различава по вяра.
Папа Инокентий IV
Малко преди да приключи папството си през 1254 г., папа Инокентий IV разрешава на инквизиторите да позволяват на непреклонните еретици да бъдат измъчвани от светски привърженици, често в скрити килии или подземни подземия.
Често срещана практика през XIII в., мъченията се прилагат спрямо обвинените в ерес, които отказват да свидетелстват. Освен това на еретиците не се позволявало да се изправят пред обвинителите, не получавали съвети и често ставали жертви на фалшиви обвинения.
Екзекуцията била неизбежна, обикновено чрез изгаряне на клада.
Един от най-известните инквизитори в началото на XIV век е Бернар Гуи. Между 1307 г. и 1323 г., по заповед на папа Климент V и папа Йоан XXII, Ги служи като главен инквизитор на Тулуза и сам обявява над 600 души за виновни в ерес.
Гуи се появява в историческия бестселър от 1980 г. "Името на розата", а във филмовата адаптация от 1986 г. е представен от актьора Ф. Мъри Ейбрахам.
Бернар Гуи написва в началото на XIV в. прословутото си ръководство Practica officii inquisitionis heretice pravitatis ("Провеждане на инквизицията в еретическа поквара"). Този влиятелен ръкопис за инквизитори включва глави, в които се описват вярванията и практиките на еретиците, както и насоки за инквизиторите относно най-добрите методи за разпит.
Трудът е отбелязан и като първия наръчник за инквизитори, в който се споменават конкретно наказанията за отпадналите евреи.
Рицари тамплиери
През 1307 г. инквизиторите участват в масовия арест и мъчения на близо 15 000 рицари тамплиери във Франция. Сред арестуваните и измъчваните е и Жак дьо Моле (ок. 1244-1314 г.), последният Велик магистър на рицарите тамплиери. И двамата умират скоро след това.
Най-известната жертва на Инквизицията през този период е Жана д'Арк.
На 30 май 1431 г. "Орлеанската девойка" е изгорена на клада. През 1456 г. инквизиционен съд, упълномощен от папа Каликст III, разглежда процеса, развенчава обвиненията срещу нея, включително и това в ерес, обявява я за невинна и я обявява за мъченица.
През 1478 г. Трибуналът на Светата служба на инквизицията е създаден от католическите монарси - крал Фердинанд II Арагонски и кралица Изабела I Кастилска. Това седалище на съда е по-известно като Испанската инквизиция
Испанската инквизиция е наречена така, тъй като е действала широко в Испания и във всички испански колонии и територии, включително в Северна, Централна и Южна Америка.
Първоначално инквизицията е имала за цел да гарантира, че тези, които са приели католицизма от юдаизма или исляма, са го направили правилно, и да идентифицира всички еретици, които се смесват сред реформираните.
Некатолиците не са имали друг избор, освен да се подчинят.
Два кралски указа, издадени през 1492 г. и 1501 г., на практика нареждат на евреите и мюсюлманите да изберат кръщение или изгнание.
След първия декрет много евреи избират да не се покръстят. Впоследствие около 160 000 са принудени да напуснат Испания. Същото правят и стотици мюсюлмани.
Наредбата за новопокръстените католици се засилва, след като католическите монарси стават подозрителни, вярвайки, че корупцията в испанската католическа църква е причинена от евреи, които, за да оцелеят през вековете на антисемитизъм, приемат християнството просто за да избегнат преследване.
Междувременно всеки, заподозрян в еретизъм, е бил разследван - дори тези, които доброволно са приели християнството
Евреинът, който е приел католицизма в Испания или Португалия през XIV и XV в., е бил наричан converso. Мюсюлманин, който е приел другата вяра, е наричан morisco.
За разлика от еврейските converso, morisco са били обект на указ за по-нататъшно преследване и изгонване дори след приемането на католицизма.
Междувременно conversos били обвинявани за всичко - от епидемии от чума и отравяне на водоснабдяването до отвличане на деца.
Прокламирането на вяра в религиозна доктрина, различна от тази на Католическата църква, може да доведе до смъртна присъда. А границите често са били размити. Например холандският учен и хуманист Дезидерий Еразъм, макар и католик, е смятан за реформатор и всеки, който следва учението му, е преследван.
Осъждането на призналите се еретици ставало публично - грандиозен спектакъл, известен като "авто-да-фе", ритуал на покаянието.
Осъдените еретици са били принуждавани да облекат самара - туника от жълт плат с фигури на монаси, дракони и демони, които разпалват пламъци. Носенето на такава дреха означавало, че обвиняемият е непокаян и е осъден на смърт.
Еретиците, които изповядвали греховете си, носели самбенито, което се отличавало с червени салтири и нищо друго, и означавало, че носещият го е избегнал изгаряне, а трябва само да се покае.
Еретиците, които отказвали да се признаят, винаги били изгаряни на клада. През Средновековието това бил най-разпространеният метод за екзекуция на обвинените в магьосничество или ерес.
Наследникът на Торквемада като Велик инквизитор е също толкова фанатичният Диего де Деза. Подобно на Торквемада, Деза изпитва особена неприязън към конвертите и също така вярва, че повечето, ако не всички, тайно са запазили първоначалната си вяра.
Впоследствие той засилва преследването на ереси в градовете, като този път събрал многобройни членове на благородничеството и местната власт, които обвинява в инакомислие и богохулство.
Смъртта на кралица Изабела през 1504 г. подтикнала крал Фердинанд II лично да назначи Франсиско Хименес де Сиснерос (Ксименес) за Велик инквизитор, след като Деса изпада в немилост, а самият той е обвинен в тайно практикуване на юдаизъм.
Ксименес преследвал мориски в Северна Африка, където се установява Инквизицията. С разширяването на Испания в Америка в средата на XV в. се разширява и дейността на Инквизицията. Междувременно Рим подновява собствената си инквизиция.
През 1580 г. Испания и Португалия са управлявани съвместно от испанската корона и започват да събират и избиват евреите, избягали от Испания. Лисабон се превърнал в кървава сцена, на която не се пести милост към обвинените и осъдените за ерес.
Инквизицията продължава своя смъртоносен цикъл през 1600 г. и през XVIII век. През 1808 г. Наполеон побеждава Испания и нарежда инквизицията там да бъде премахната.
Опитът след поражението на Наполеон през 1814 г. по време на Войната на полуострова от страна на Фердинанд VII да възстанови инквизицията се проваля.
Именно по-големият брат на Наполеон, Жозеф, крал на Неапол и Сицилия (1806-1808 г.) и крал на Испания (1808-1813 г.), има заслуга за прекратяването на испанската инквизиция, която е официално премахната с кралски указ през юли 1834 г.
Оценките за броя на загиналите по време на тривековното съществуване на испанската инквизиция варират в широки граници - от 5000 до 25 000 души. Със сигурност около 150 000 души са били преследвани и съдени заради религиозните си убеждения.
