И ма много основни концепции на християнството, които не са в Библията. Много от тях се изяснявали от векове научен дискурс от водачи на католическата църква, подпомагани от ерудираните им познания, но и от факта, че мнозинството хора не можели да четат латински и следователно проверката на фактите не била възможна.
Някои от тези дискусии със сигурност се въртели около Библията и огромното значение на това, което можело да се извлече от нея. Романът на Умберто Еко „Името на розата“ се развива по време на дискусия между делегати от папата и францискански монаси за това дали Исус е притежавал дрехите си: баснословно богатите папски представители казали, че е и следователно всичките им притежания са имали божествен прецедент, но пестеливите Францисканци се помолили за възможността да се противопоставят.
Но някои творения били почти изцяло извън Библията. Такъв е случаят с Limbo, странната къща по средата между рая и ада, където душите дебнели не за вечността, а за пристигането на Христос и с идеята в крайна сметка да попаднат в рая.
Въпреки че понастоящем не е част от официалната доктрина на католическата църква, тя е била тема на богословски спекулации и пасторална загриженост през цялата история на християнството. В крайна сметка това е неизбежно заключение от това, което ни се разказва за живота след смъртта в Библията.
Christ In Limbo, by Hieronymus Bosch 1575 pic.twitter.com/a3Puf86eEg
— mars (@myaofmars) July 27, 2020
Но откъде идва тази идея и как прераства в концепцията, която виждаме днес?
Управление на греховете
Терминът „Limbo“ произлиза от латинската дума „limbus“, което означава „ръб“ или „граница“. Той е въведен, за да опише състоянието на онези души, които не заслужават да отидат в ада, но също не са били допуснати в Рая. Исторически Limbo се разглежда в два основни контекста: Limbo на отците (Limbus Patrum) и Limbo на младенците (Limbus Infantium).
Лимбо на отците се отнася до състоянието на праведните, умрели преди смъртта и възкресението на Христос. Според католическото богословие тези добри души, които не по своя вина са били родени и са умрели преди Христос, не са могли да влязат в Рая, докато не се е състояло изкуплението, извършено от Христос.
Тази концепция се корени в библейските препратки, по-специално 1 Петър 3:19, където се говори за Исус, проповядващ на „духовете в затвора“. И от тези оскъдни библейски фрагменти изникнала цяла заплетена мрежа от теология и дебати.
Средновековните художници, разглеждайки тази концепция, са направили някои доста особени екстраполации за това какво трябва да представлява Limbo. Мнозина описват тези души като по-скоро изпратени в ада, очакващи идването на Христос и тяхното спасение от него.
Limbo на младенците, от друга страна, е много различно и засяга съдбата на некръстените бебета. Необходимостта от кръщение за спасение била потвърдена от Исус в Евангелието на Йоан (3:5), което накарало теолозите да размишляват върху вечната съдба на бебета, умрели без това тайнство.
Августин от Хипон (354-430) имал много какво да каже за това, свързвайки първородния грях с проклятието и налагайки кръщението за спасение. Въпреки това, осъзнавайки суровостта на осъждането на невинни бебета да бъдат изпратени в ада, теорията за Limbo се появила като състояние на естествено щастие, лишено от блаженото видение. В края на краищата никой не искал да изпраща бебета в ада.
Следователно теологичните основи на Limbo почиват на два стълба: първородния грях и необходимостта от кръщение. Според католическото учение всички човешки същества наследяват първородния грях от Адам и Ева, който ги отделя от Бога. Смята се, че кръщението изтрива първородния грях, възстановява връзката на индивида с Бог и отваря пътя към Рая.
В продължение на векове теолозите се борели с Божията справедливост в контекста на некръстените бебета. Limbo бил теоретизиран като решение, което поддържа справедливостта на Бог, като същевременно демонстрира Неговата милост.
Душите в Limbo няма да страдат от наказанията на ада, но също така няма да се радват на блаженото видение - пряката среща с Бог в Рая. Бебетата, починали преди кръщението, не са били прокълнати за вечността, вместо това те трябвало да чакат деня на спасението.
Развиване на теорията
През вековете концепцията за Limbo е претърпявала различни интерпретации и дебати сред теолозите. Съборът във Флоренция (1439 г.) и Съборът в Трент (1545-1563 г.) разгледали проблема, като се борели с въпросите, свързани с концепцията за спасението и как кръщението взаимодейства с първородния грях, но нито един от тях не разрешил окончателно въпроса за Limbo.
През XX-ти век Вторият Ватикански събор (1962-1965) и последвалите папски учения започнали да изместват акцента от осъдителното разбиране за спасението (грешниците отиват в ада, праведните накрая ще отидат в рая) към по-нюансирана оценка на Божията милост. Тази еволюция отразява по-широка богословска и пасторална преоценка на традиционните концепции, включително Limbo.
Но все пак идеята останала, носейки се по ръба на католическата теология. Древните мъртви хора имали нужда да изчакат някъде до идването на Христос и това място, поради липса на по-добро име, било наречено Limbo.
Най-значимото скорошно развитие по отношение на Limbo дойде с публикуването на „Надеждата за спасение за бебета, които умират, без да бъдат кръстени“ от Международната богословска комисия през 2007 г. Въпреки че не е официален документ на Магистериума, той беше одобрен за публикуване от папа Бенедикт XVI и отразява значителна еволюция в подхода на Църквата към темата.
Christ in Limbo, 1575 by Hieronymus Bosch pic.twitter.com/k1hynZCljl
— art (@lastbreakofdawn) July 26, 2020
Документът предполага, че има теологични и литургични причини да се надяваме, че бебета, които умират без кръщение, могат да бъдат спасени и да се радват на блаженото видение. Той подчертава Божията милост и универсалността на Христовата спасителна мисия, което предполага, че Бог има своите начини да доведе тези души до спасение, които не са напълно разкрити пред нас.
Това развитие не премахва официално концепцията за Limbo, но представлява отдалечаване от нейната необходимост в католическата теология. Той подчертава доверието на Църквата в Божията милост и надеждата, че всички могат да бъдат спасени, особено онези, които нямат личен грях.
Концепцията за Limbo в католицизма в крайна сметка е била по-скоро въпрос на богословски спекулации, отколкото на дефинирана доктрина. Появява се като начин за съчетаване на справедливостта и милостта на Бог в спасението на душите, особено по отношение на праведните преди Христос и некръстените бебета.
С течение на времето разбирането и учението на Църквата по тази тема са се развивали, отразявайки по-дълбокото осмисляне на Божията милост и тайната на спасението. Съвременната католическа позиция, подчертаваща надеждата и доверието в Божията милост за тези, които умират без кръщение, бележи значителна пасторална и теологична промяна, насърчавайки по-всеобхватен възглед за спасението, който разчита на безкрайната любов и справедливост на Бог.
А какво е усещането да си в Limbo? Изживяват ли праведните души изтичането на времето, заобиколени от крещящи новородени, все по-разочаровани от забавянето? Населяват ли временно в ада, чакайки Христос да дойде и да ги освободи?
Това е изцяло нова теологична кутия на Пандора.
