"Ядрен взрив, който ще унищожи Земята": Основателни ли са страховете на учените?

В първите години на ядрените изследвания някои учени се опасяват, че разкъсването на атомите може да предизвика верижна реакция, която да унищожи Земята.

Сцена във филма на Кристофър Нолан "Опенхаймер" се върти около притеснението на някои учени от проекта "Манхатън", че първият опит с атомна бомба ще възпламени земната атмосфера.

The fear of a nuclear fire that would consume Earthhttps://t.co/lIfci4E7by

— Sun5 (@55Sun5) September 8, 2023

Едуард Телър пръв повдига въпроса за тази възможност през 1942 г. Спори се доколко сериозно е било възприето това, но то е развълнувало учените дотолкова, че те са пресметнали цифрите и са стигнали до заключението, че унищожаването на планетата е "малко вероятно".

Подобни пиротехнически страхове обаче предхождат с десетилетия сериозните усилия за създаване на ядрени бомби, като се връщат назад във времето, когато разбиването на атомите е изглеждало за мнозина като чиста научна фантастика. Макар че аналогиите между изкуствения интелект и ядрените оръжия могат да бъдат пресилени, начинът, по който тази загриженост премина от празни спекулации до сериозна загриженост, може да ни научи на уроци по отношение на страховете, които витаят около днешните нови технологии.

Много отдавна римският естествоизпитател Плиний Старши отбелязва, че при наличието на всички горими вещества е цяло чудо, че земното кълбо не е запалено. Но най-дълго време всички приемаха, че - макар предметите да горят - атомите, от които са направени, са стабилни, здрави и неразрушими. Когато в началото на 1900 г. Мария Кюри разкрива на света радиоактивността, това се променя за една нощ.

“İnsanlar konusunda daha az, fikirler konusunda daha çok meraklı olun.”

—Marie Curie pic.twitter.com/bqoRdLzrrj

— Düşünbil Dergisi (@dusunbildergisi) September 7, 2023

Откритията на Кюри неочаквано показаха, че в подземията на материята се крие титаничен резервоар от енергия, който е заключен. Докато се разпадат, радиоелементите разгръщат това вътрешно богатство. Но всички атоми, както се смяташе, съдържат такива величини. Тези открития, отбелязва през 1905 г. афроамериканският учен К. Х. Търнър, са "иконоборчески".

Внушавайки, че земната материя - дори рудата под земята - е натъпкана с коркова енергия, това веднага подсказало на учените, че нашата планета може да прилича повече на "склад" за динамит, отколкото на здраво жилище.

В началото на 1903 г. Фредерик Соди, един от основоположниците на ядрената физика, пише, че е необходимо само някой изкусен учен да се натъкне на "подходящ детонатор" и да запали "склада" чрез верижна реакция. Това се случва в края на едно есе, когато той достига до кресчендо, опитвайки се да възхити читателите си. (Соди имал вкус към възвишеното и драматичното.)

Предположенията, че планетите могат да експлодират, датират още от Просвещението, когато астрономите започват да търсят обяснение за необичайно голямата пропаст между Марс и Юпитер: зееща пропаст, видимо запълнена с отломки. Въпреки това никоя известна сила не може да взриви планетарно тяло. През 1903 г. Соди изказва предположение, че радиоактивността може да промени това.

Малко след коментарите на Соди неговият партньор в изследванията Ърнест Ръдърфорд прави подобни изказвания, които са отразени в известни периодични издания. Всеки "глупак", както съобщил Ръдърфорд, "игриво" се заканил, че "в една лаборатория" може да "взриви Вселената ненадейно". Скоро Соди заговори за някой, който е сложил ръка на "лоста", който може да "унищожи Земята".

Това се случва по време на най-голямата незрялост на ядрената физика. Науката е едва на повече от година. Затова подобни коментари бяха необосновани предположения: по-скоро риторични изблици, отколкото сериозни хипотези. Сякаш Соди и Ръдърфорд се хвалеха, опитвайки се да внушат чувство на почит и да привлекат вниманието към своята зараждаща се област.

Всъщност на други места други изследователи сякаш се надпреварваха да изказват все по-невероятни твърдения, сравнявайки една гранула уран в нейната скрита сила с колко тона тротил. Подобни изяви бяха проява на научна демонстрация: опит да се внуши страхопочитание и да се сплаши обществеността по отношение на силата и опасностите на тяхната прометейска професия. За целта Соди и Ръдърфорд не се страхували да използват зловещи, шокиращи образи.

Оттук нататък мотивът се утвърждава и заживява свой собствен живот. В края на 1903 г. вестниците вече съобщават за "докосване на ключ", който може да "взриви цялата Земя" чрез верижна реакция. Тези твърдения се разпространяват и в крайна сметка се превръщат в снежна топка както в научната общност, така и в пресата. Вестниците говореха за "огромен пожар", за Земята, която се разпалва "в изблик на пламък".

The Fear of Setting the Planet on Fire with a Nuclear Weapon https://t.co/SVZ1fuPptJ pic.twitter.com/gajMWVijrd

— Nandan (@nandan1098) July 18, 2020

Опасенията на Телер, както и на колегите му от проекта "Манхатън", не са се появили спонтанно.

През 1909 г. ирландският геолог Джон Джоли добавя нова съставка към митовете. Той предположил, че това може да обясни новите звезди, които от време на време изгряват на нощното небе. Може би това са далечни планети, разсъждават други, които претърпяват атомно предизвикани нещастия. Предполагаше се, че "избухванията, които се наблюдават в звездите", може да са резултат от "космокластични експлозии", предизвикани от научните похвати на извънземни цивилизации.

С течение на годините сериозните учени продължиха да поддържат това предположение. През 1921 г. химикът Валтер Нернст сравнява човечеството с колония от същества, живеещи върху пушечно кълбо, които ще изчезнат в момента, в който "Прометей им подаде факла". Шарлатаните също дават тласък на мотива. През 1924 г. един инженер от Шефилдския университет се похвали, че е на път да разбие успешно атомите. 

Местните журналисти раздухват сензацията, като съобщават, че експериментите му могат да "изпарят" не само Шефилд, но и цялата Вселена. Инженерът получава ужасени писма, в които го молят да не продължава. "Може би, ако бяхте женен мъж с деца", гласеше едно от тях, "нямаше да сте толкова запален по възможното унищожаване на човешката раса".

През следващите десетилетия подобни ужасяващи предположения придобиват различен тон, тъй като ядреното оръжие постепенно се превръща в конкретно начинание и в крайна сметка в трагична реалност. Стана крайно неприятно да се шегуваме с това, че унищожаването на Земята може да зарадва "слънчевите бани на плажовете на Марс". 

И все пак различни интелектуалци, включително Карл Юнг, продължиха да се позовават на теорията, че новите звезди са далечни атомни опити, които са се провалили. През юни 1946 г., в навечерието на следвоенните изпитания на САЩ на атола Бикини, списание Science дори публикува статия по този въпрос. В него се посочва, че не само "неучените" са "разтревожени от перспективата" за запалване на планетата.

Какво трябва да се направи от всичко това? На първо място, то показва, че страховете на Телер, както и на колегите му от проекта "Манхатън", не са се появили спонтанно.

Напълно възможно е те да са стигнали до страха си, независимо от това, че никой преди това не си е представял подобни катастрофи. Възможно е също така вниманието им да е било привлечено от това, че мотивът за "детонацията" е проникнал толкова дълбоко в културното съзнание. Но това зависеше, съвсем правдоподобно, от една закачка, разсеяно направена от Соди, четири десетилетия преди това. Тогава Соди не се е основавал на нито една сериозна проницателност, а на желанието си да популяризира новото си поприще с помощта на тактиката на шока.

Лесно е можел да не я включи. Може би, ако не го беше направил или ако Ръдърфорд не го беше подсилил, то нямаше да се наложи по този начин; може би, ако беше така, то нямаше да набере необходимия импулс или популярност, за да привлече вниманието на Опенхаймер.

Страховете ни не винаги са плод единствено на чиста логика. Те са и продукт на определено минало, в което определени мотиви се утвърждават в разговора, а други се пренебрегват по начин, зависещ от каприза и случайността. Една тема може да се запечата в съзнанието ни, единствено чрез самоподсилването на кумулативната познатост, много преди да има сериозни изследвания, които да ги потвърдят.

Atomic bomb test "Baker"

The purpose of these tests was to study the effects of a nuclear explosion on ships. For this, 73 ships were assembled at sea - both obsolete American and captured ones, for example, the Japanese battleship Nagato. The participation of the latter in the… pic.twitter.com/1dryjsYYXM

— Historic Pics (@Posts4Alls) August 30, 2023

Настоящите тревоги също ще бъдат оформени по този начин, от мотиви, които наследяваме, защото са процъфтявали преди, често по причини, които имат малко общо със самата рационалност. Това е причина за внимателен анализ - но съвсем не и за прибързано отхвърляне - когато става въпрос за днешните по-необичайно звучащи сценарии за гибелта на ИИ. В края на краищата, случаят с ядрения страх също показва как една спекулативна грешка може да се превърне от научна фантастика в конкретна реалност много по-бързо, отколкото мнозина очакват.

През 1929 г. например нобеловият лауреат Робърт Миликан пише, че енергията, която се получава при разпукването на атомите, може "да е достатъчна, за да поддържа живота на човека с фъстъците или пуканките на ъгъла", но "това е всичко". Много други обявиха, че такава енергия просто никога няма да се появи.

Никой не е очаквал по-земните опасности, които ядреният взрив е предвещавал на практика. Въпреки това трябва да останем бдителни за начините, по които културните вкусове могат да изкривят нашите прогнози и страхове. Харизматичните видения за глобален пожар се появиха и разпространиха лесно за първите спекуланти, но никой не очакваше ясно по-земните опасности, които ядреният взрив възвести на практика. Тоест, под формата на валежи; облъчената пепел, която пада буквално на Земята и чието отровно наследство все още се понася от общностите - често маргинализирани - днес.

Може би поуката за изкуствения интелект е, че драматичните рискове трябва да привличат вниманието ни, но също така и по-осезаемите, по-малко привличащи вниманието. Нито един от тях не бива да отменя другия, особено когато - за пореден път - нашият свят вероятно е поставен на карта.