Е дна от най-честите критики към филмите, които американската студийна система продуцира ежегодно, е, че не са достатъчно оригинални или амбициозни. В редица случаи тези нападки не са оправдани от гледна точка на това, че съответният филм няма претенциите да бъде на нивото на „Гражданинът Кейн“ или „Кръстникът“, за да бъде развлекателен и да изпълни самопоставените си художествени цели.
Но в много други случаи критиката е напълно уместна. Новият филм на трикратно номинирания за „Оскар“ режисьор Дейвид О. Ръсел, „Амстердам“, е антиподът на този тип лента. Проектът е амбициозен до степен, в която изглежда и звучи като поне пет други филма, наблъскани в един сценарий, валидността на чиито основни послания е безспорна за всеки здравомислещ човек, без това да променя факта, че лентата е същински повествователен хаос.
„Амстердам“ се опитва да бъде едновременно военен филм, трилър с мистериозно убийство, социална драма, семейна драма, история за расизъм, политически трилър, черна комедия и филм, пресъздаващ истински събития – и съм сигурен, че пропускам още някой жанр, който спокойно може да бъде приписан на лентата. Амбицията на Ръсел очевидно е достойна за възхищение, но оставя някои мотиви от действието категорично недоразвити.
На визуално ниво филмът отразява многократно доказаните качества на своя режисьор. Периодът на сюжетното действие е отразен безпогрешно, а близките планове на фантастичните актьори в „Амстердам“ еднакво добре подсилват драматичния или комичния ефект на съответния момент. Типичният стил на Ръсел при монтажа също е налице, сцените преливат една в друга със скоростта на камшик и действието в нито един момент не кара зрителя да си гледа часовника.
Главните роли във филма се играят от Крисчън Бейл, Марго Роби и Джон Дейвид Уошингтън, съвършено поставени в трио със страхотна химия помежду си.
В поддържащи роли могат да бъдат видяни още цял куп звезди и носители на „Оскар“, „Еми“ или „Грами“, сред които Рами Малек, Аня Тейлър-Джой, Крис Рок, Зоуи Салдана, Майкъл Шанън, Майк Майърс, Тимъти Олифант, Андреа Райсбъроу, Матаяс Шьонертс, поп сензацията Тейлър Суифт и живата легенда Робърт Де Ниро.
Самото присъствие на всички тези превъзходни изпълнители автоматично говори за две неща: първо, репутацията на Дейвид О. Ръсел като великолепен режисьор и сценарист е ненарушена, за да привлече всички тях; и второ, филмът е твърде амбициозен и няма как да утилизира всички тези таланти до степента, в която заслужават. Това все пак не пречи на всеки от тях да се представи напълно компетентно и достойно за голямото си име.
Носителят на „Оскар“ Бейл е в центъра на събитията повече от всички останали и изнася основните послания на лентата на раменете си. Превъплъщението като безкрайно добронамерен, леко наивен лекар и ветеран от Първата световна война е доста необичайно в контекста на филмографията на големия актьор, но зрителят в нито един момент не се усъмнява в автентичността на изпълнението му.
Екранните му партньори Марго Роби и Джон Дейвид Уошингтън също са на ниво и репликите отскачат помежду им напълно органично и ненасилено, с чудесна химия помежду им и перфектна илюзия за истинско приятелство. Роби е ослепителна, както винаги, в леко шантава роля, която ѝ пасва отлично, а Уошингтън неизменно продължава да напомня на великия си баща Дензъл в определени моменти.
Сред поддържащите изпълнители закономерно изпъква легендарният Де Ниро в амплоато на действително живял ветеран, който изобличава през 30-те години на миналия век конспирация Съединените щати да бъдат превърнати в дикаторски режим по нацисткия или фашисткия модел в Германия и Италия. Актьорът, известен със своята мълчалива и срамежлива природа в реалността, тук изиграва без грешка страстен оратор и идеалист с множество почитатели.
В крайна сметка главната цел на „Амстердам“ е да изрази класически демократични идеи в сложния контекст на нашето съвремие с филмов преразказ на истинска история. Но добавяйки фикционални персонажи, всеки от които идва със загатнат емоционален багаж, своя собствена съдба и поука, която да се извлече от нея, филмът просто губи фокуса си и никой не печели от това.
Ако все пак зрителят реши – или е част от работата му – да се опита да разшифрова идеята зад всеки един герой в лентата, то се сблъсква с категорично позитивната и напълно хаотична песен за живота на един страхотен творец, който очевидно е обезпокоен от времената, в които живее. Това е илюстрирано и съвсем буквално във филма чрез песничка на френски език, която тримата главни герои съчиняват и в която няма последователен смисъл, но звучи приятно и положително.
Дейвид О. Ръсел е поставил летвата за себе си доста високо с предишни блестящи филми като „Наръчник на оптимиста“ или „Трима крале“. „Амстердам“ остава далеч от тези художествени висоти, но добрите намерения, вложените умения и амбицията зад лентата са достатъчни, за да ѝ се отдаде все пак и похвала.
Още от автора:
20 години от раждането на една легенда
Този филм ще се окаже най-скандалният на годината
Най-касовият филм в историята: 13 години по-късно
Няма по-чаровна двойка: Джордж Клуни и Джулия Робъртс в „Билет до Рая“
Класиките, които искаме да гледаме на кино отново
Филмите от фестивала във Венеция, за които ще слушаме през сезона на „Оскар“-ите
Най-епичната битка на новия телевизионен сезон
Това е най-скъпата продукция в историята на Netflix
