В края на 6 век пр. н. е. гръцкият град-държава Атина започва да полага основите на нов вид политическа система. Тази "demokratia", както стана известно, е била пряка демокрация, която дала политическа власт на свободните мъже - атински граждани, а не на управляваща аристократична класа или диктатори, което до голяма степен била норма в Атина преди това.
Атинската демокрация, продължила до 322 г. пр. н. е., е един от най-ранните известни примери за демокрация.
Тази древна политическа система е била изключително влиятелна в средиземноморския регион. Тя вдъхновила подобни политически системи в други гръцки градове-държави и повлияла на древната римска република.
Атинските мъже се присъединили към събранието
Последният тиранин, управлявал Атина, е Хипиас, който избягал от града, когато Спарта нахлува през 510 г. пр. н. е. Две или три години по-късно един атински аристократ на име Клистен помага за въвеждането на демократични реформи. През следващите няколко десетилетия последвалите реформи разширили тази политическа система, като същевременно стеснили определението за това кой се счита за атински гражданин.
Каква е била мотивацията на Клистен за започване на тези промени? За съжаление, „нямаме добри съвременни исторически атински източници, които да ни казват това“, казва Пол Картлидж, професор по класика в университета в Кеймбридж. След убийството на брата на Хипиас през 514 г. пр. н. е., Клистен може би е усетил, че нараства обществената подкрепа за система, в която градът-държава не се управлява от елитна управляваща класа.
„Мисля, че Клистен, вероятно отчасти заради собствената си лична "реклама", се е проявил като защитник на мнението на мнозинството, което било, че трябва да имаме някаква форма на популярен „народен“ режим“, казва Картлидж.
За да участва в демокрацията, човек трябвало да бъде свободен, мъж и атинянин. В началото на демократичния период атиняните трябвало да имат баща атинянин и свободна майка. До средата на 5 век пр. н. е. Атина променя закона, така че само мъже с бащи и майки от Атина да могат да претендират за гражданство. Тъй като нямало актове за раждане (или ДНК тестове), които да доказват родителството, политическият живот на младия атинянин започвал, когато баща му го представил в местната политика, като се заклел, че е негов баща и е водил свидетели, за да потвърдят това, казва Картлидж.
Атинската демокрация е по-скоро пряка, отколкото представителна, което означава, че самите атински мъже съставляват събранието. Тъй като не е имало преброяване на населението, не знаем точно колко атиняни (мъже) е имало през 5-ти век пр. н. е., но историците обикновено оценяват броя на около 30000. От тях около 5000 могли да присъстват редовно на заседанията на събранието.
Имало и други държавни позиции, които на теория били отворени за всички атински мъже, въпреки че богатството и местоположението играели голяма роля за това дали човек може да поеме държавна работа на пълен работен ден или дори да стигне до Асамблеята, за да гласува. Все пак е имало някои позиции, които били отворени само за елити: иманярите винаги били богати (привидно защото богатите хора знаели как да се справят с финансите), а 10-те генерали, които заемали висши държавни постове, винаги били добре известни мъже.
Политическото гражданство останало ограничено
И тогава, разбира се, е имало хора в Атина, които били напълно откъснати от политическо участие.
Ако приемем, че е имало около 30000 атиняни, когато градът-държава развива своята демокрация, историците смятат, че вероятно е имало около 90000 други хора, живеещи в Атина. Значителна част от тези хора не са били атиняни, а са били поробени (по закон атиняните не могат да поробват други атиняни). Други били „пребиваващи чуждоземци“, които били свободни и живеели в Атина, но не отговаряли на изискванията за атинско гражданство. Останалите били атински жени и деца - те не могли да се присъединят към събранието.
Въпреки че тези групи никога не са получили същите политически права като атиняните, е имало известен дебат дали да могат, казва Джозая Обер, професор по класика в Станфордския университет.
„Знаем, че въпросът „могат ли жените да бъдат политически същества?“ е бил обсъждан“, казва той. През 391 г. пр. н. е. гръцкият драматург Аристофан написва комедия „Жените в Народното събрание“, в която жените поемат управлението на Атина. „Предвидено е да бъде смешно по някакъв начин, но зад него стои сериозна мисъл“, казва той. Въпреки че Аристотел смята, че жените не са психологически годни за политика, Обер отбелязва, че учителят на Аристотел, Платон, пише в „Републиката“ (около 375 г. пр. н. е.), че идеалната политическа система би включвала както мъже, така и жени.
Освен това е в историята на Атина е имало различни движения - за освобождаването на голям брой роби, за получаването на гражданство и други с аргумента, че Атина се нуждае от повече хора, които да се пълноправни участници в политиката, казва Обер.
Демократичният период на Атина също съвпаднал със затягането на контрола от града-държава върху това, което първоначално е било доброволен съюз на гръцки градове-държави. Градовете-държави имахли свои собствени правителства, някои от които били повлияни от демократичната система на Атина, но нямали никаква политическа власт в атинската демократия.
Демокрацията в Атина официално приключила през 322 г. пр. н. е., когато Македония наложила олигархично правителство на Атина, след като победила града-държава в битка. Едно от основните наследства на атинската демокрация е влиянието ѝ върху Римската република, което продължило до 27 пр.н.е. Римската република приела идеята за пряка демокрация и я променила, създавайки представителна демокрация – форма на управление, от която европейците и европейските колонисти започнали се интересуват няколко века по-късно.
