В ойната между Съединените щати и Иран започна като регионален сблъсък с глобални икономически последици. Тя би могла и да остане такава, но ситуацията съдържа и далеч по-мрачна възможност: както през 1914 г., поредица от индивидуално рационални решения на световните сили може да доведе до международна катастрофа, пише в свой анализ Newsweek.
(Във видеото: Колко уязвима е Европа от конфликта в Близкия изток)
Нерешените горещи точки – настоящи и потенциални: Украйна, Персийският залив, Йемен, Ливан и Тайван – биха могли да започнат да се взаимноусилват, докато всяка велика сила не се окаже ангажирана на няколко фронта едновременно. Глобалното напрежение може да пренареди изчисленията на Русия, Китай, Европа и САЩ по начини, които да задвижат взаимосвързана ескалация.
Sky News: Светът е в пламъци – войната на Тръмп с Иран става глобалнаПатова ситуация, която светът не може да приеме
Да предположим, че сегашната патова ситуация продължи. Ормузкият проток – и съюзниците на Америка в Залива – остават обект на многократен ирански тормоз. Йеменските хути (проксита на Иран) смущават корабоплаването през Баб ел-Мандеб, поставяйки и двете входни точки към Арабския полуостров под постоянен натиск. Америка продължава да отговаря с епизодични удари срещу ирански военни обекти и прокси сили, като същевременно настоява, че дипломацията остава възможна. Техеран продължава да изисква правото да контролира танкерния трафик през Ормуз.
Междувременно глобалните икономически последици се натрупват. Световните енергийни пазари зависят от непрекъснатия поток на петрол и втечнен природен газ през Персийския залив. Червено море остава една от основните артерии, свързващи Европа и Азия. Всяка седмица прекъсвания увеличава застрахователните премии, удължава маршрутите за доставка, повишава транспортните разходи и подхранва глобалната инфлация. Пазарите на торове се свиват, самолетното гориво поскъпва, а веригите за доставки се сриват.
За да възстановят свободата на корабоплаването, военните плановици започват да проучват как да упражнят по-голям натиск не само върху самия Иран, но и върху мрежата, чрез която той проектира сила в целия регион.
Коалиция в сянка: Как Москва и Пекин помагат на Техеран в сблъсъка със САЩ?
Хутите представляват най-непосредствения проблем. Повече от десетилетие Саудитска Арабия се опитваше и не успяваше да ги победи, а Рияд няма желание да подновява тази война сам. Затогава, докато хутите запазват способността си да затварят Баб ел-Мандеб, те могат да застрашават една от основните търговски артерии в света, да парализират трафика през Суецкия канал и да лишат Египет от отчаяно необходима валута. Те трябва да бъдат разгромени по някакъв начин.
„Хизбула“ представлява паралелна възможност в Ливан. Сирия се присъединява към усилията за прекъсване на иранските съобщителни маршрути и военна инфраструктура, докато ливанската държава предприема действия срещу „Хизбула“ отвътре. Това, което дълго време се третираше като израелски проблем, се преформулира като усилие за възстановяване на ливанския суверенитет.
След това „Силите за народна мобилизация“ (PMF) превръщат Ирак в трети фронт. Тъй като подкрепяните от Иран милиции интензифицират атаките си срещу американски съоръжения, кюрдски сили и линии за снабдяване на коалицията, Вашингтон подсилва присъствието си в Иракски Кюрдистан, за да защити операциите на коалицията, да укрепи кюрдите и да запази способността да нанася удари срещу PMF в целия Ирак. Ирак отново се превръща в арена.
НАТО вече е на тази страна. САЩ, с подкрепата на НАТО, са завзели остров Харк – критичния петролен депо-терминал на Иран – и остров Кешм, който е от централно значение за контрола върху Ормуз. Нито една от двете операции обаче не води до капитулация на Иран, нито възстановява свободния преминаващ поток през Залива.
Освен петрола и газа: Какво още ще поскъпне заради войната с Иран
Иран е защитен от планини, огромни разстояния и ограничени пътища за подход, но неговата регионална мрежа е все по-разкрита. Коалицията все още може да настоява, че не цели смяна на режима. Техеран, Пекин и Москва обаче виждат как САЩ сглобяват военната архитектура точно за това.
Формира се контракоалиция
Това променя коренно стратегическите изчисления на всяка велика сила.
Русия, Китай и Северна Корея осъзнават, че споделят общ стратегически интерес: нито една от тях не желае да види падането на иранския режим под американски военен натиск и излизането на САЩ от Залива със засилено влияние върху един от най-важните енергийни коридори в света. Всички те разбират, че един продължителен конфликт изчерпва военни ресурси, промишлено производство и политическо внимание, които Вашингтон иначе би могъл да насочи другаде.
На Пекин не му се налага да изпраща бойни дивизии. Той може да разшири доставките на електроника с двойна употреба, промишлено оборудване, дронове, ракетни технологии, спътникова поддръжка, финансова помощ и разузнавателни данни, докато същевременно защитава Иран дипломатически от опити в Съвета за сигурност на ООН за легитимиране на по-широки военни действия. Целта е да се гарантира, че Америка няма да може да постигне решаващ резултат на приемлива цена. Китай вече е открит военен съперник на САЩ.
За Москва военното партньорство, вече изградено с Техеран по време на войната в Украйна, се задълбочава още повече, тъй като Русия разширява доставките на системи за противовъздушна отбрана, средства за електронна борба, разузнавателни данни, съветници и съвременни военни технологии. Всеки допълнителен месец, в който Съединените щати остават ангажирани в Залива, подобрява стратегическата позиция на Москва в Украйна и спрямо Европа.
Иран е разполагал с "оръжието на Страшния съд" през цялото време
Северна Корея се вписва естествено, след като вече е демонстрирала готовността си да разменя артилерийски боеприпаси, балистични ракети и жива сила срещу руска икономическа помощ и модерни военни технологии. Така Китай, Русия, Иран и Северна Корея започват да действат като неофициална стратегическа коалиция – „Ос“ – чиито членове подкрепят един друг, защото всеки печели от изтощаването на военния и политически капацитет на САЩ и техните съюзници.
Войните започват да се сливат
Колкото по-дълго продължава кризата в Близкия изток, толкова по-привлекателно става за съперничещите сили да се възползват от разсейването на Вашингтон.
Украйна е стабилизирала фронта и е развила способност за нанасяне на удари дълбоко в руската военна икономика. Атаките с дронове с голям обсег все повече увреждат петролната инфраструктура, отбранителното производство и други стратегически цели, превръщайки огромната география на Русия във военен недостатък. Разрастващата се война в Близкия изток обаче нанася тежък удар върху Киев. Американските и съюзническите запаси от прихващачи за ПВО, високоточни боеприпаси и ракети с голям обсег все повече се пренасочват за защита на Залива и Червено море, оставяйки все по-малко за Украйна.
Путин отговаря с интензифицирани ракетни и дронови атаки, допълнени от севернокорейски балистични ракети, пресмятайки, че намаляващите запаси от прихващачи на Киев го правят все по-уязвим. Украйна, стигайки до извода, че конфликтите вече не могат да бъдат разделяни, разширява операциите си срещу ирански активи, подкрепящи военните усилия на Москва.
„Иран не е моята война! Украйна е моята война“ – Александър Стуб отряза Тръмп
За първи път успехът или неуспехът на един театър на военните действия започва пряко да влияе върху военния баланс на друг.
Кремъл вижда своя шанс. След повече от четири години изтощение, Америка, която е все по-обвързана в Персийския залив, и Европа, чиито арсенали са разпръснати на няколко фронта, предлагат най-добрия шанс досега за промяна на баланса. Русия стартира най-голямата си офанзива от първите месеци на инвазията, като същевременно засилва натиска по източния фронт на НАТО през Беларус и Калининград.
Ако Украйна изглежда близо до колапс, европейските правителства ще стигнат до извода, че доставките на оръжие вече не са достатъчни. Подразделения за ПВО, инженерни войски, разузнавателни активи и евентуално бойни войски започват да се разполагат в Украйна под една или друга коалиция. Последва открит сблъсък между Русия и европейските членове на НАТО.
Китай междувременно вижда своя собствен шанс. Морска блокада или ескалираща военна принуда срещу Тайван изпитва американската решимост, поставяйки острова под огромен икономически натиск. Вашингтон не може да остане настрана. Основни американски военноморски и военновъздушни сили се насочват към Западния Пасифик заедно с австралийска и японска подкрепа. Ресурси, които спешно са необходими в Европа и Близкия изток, сега се състезават с също толкова спешни нужди в Източна Азия.
Войните се превръщат в една
Европа се бори срещу Русия за бъдещето на Украйна и сигурността на източния фронт на НАТО. Съединените щати и Япония се опитват да предотвратят насилственото поглъщане на Тайван, докато поддържат свободата на корабоплаването в Западния Пасифик. Американските и коалиционните сили остават дълбоко ангажирани в Близкия изток, опитвайки се да отворят отново Ормузкия проток и Червено море, докато сдържат Иран и неговата мрежа от регионални проксита. Северна Корея подкрепя Русия, Китай поддържа Иран, а арабските правителства все повече се подравняват с Западната коалиция, тъй като техните собствени икономики зависят от възстановяването на морската търговия.
Израел заема необичайно място в тази коалиция – той е военно незаменим поради своето разузнаване, технологии и оперативен опит, но е политически неудобен за всички (това може да намалее, ако Нетаняху бъде свален от власт през есента).
А конфликтът се разпростира далеч извън бойното поле. Кибератаки парализират финансови системи, пристанища, електрически мрежи и комуникационна инфраструктура. Разузнавателните агенции водят все по-агресивна тайна война, включваща саботажи, шпионаж и операции за влияние на всеки континент. Разликата между бойното поле и вътрешния фронт постепенно се заличава, тъй като правителствата мобилизират икономически, технологични и финансови ресурси в мащаби, невиждани от поколения.
Терористични атаки срещу американски, европейски или съюзнически цели стават все по-вероятни, тъй като регионалната стратегия на Иран се разширява отвъд Близкия изток, а симпатизиращи екстремистки мрежи търсят възможности да нанасят политически щети на коалицията. Дали тези атаки са ръководени от правителства, насърчавани чрез прокси организации или просто вдъхновени от по-широкия конфликт, има малко значение в политически план. Общественото мнение в целия демократичен свят започва да изисква по-твърд отговор, по-широки военни операции и по-амбициозни политически цели. Достатъчно голяма атака би могла да предизвика истерия. Говоренето за ядрени оръжия вече не е табу.
Война, която започна като усилие за възстановяване на свободата на корабоплаването в Персийския залив, би се превърнала в катализатор за глобален стратегически сблъсък, простиращ се от Червено море до Източна Европа и Западния Пасифик. Нито една от великите сили не би се заелa с цел да води световна война. Всяка от тях просто би следвала това, което изглежда като рационален отговор на непосредствените кризи.
Не е задължително това да се случи по този начин. Една цялостна блокада на Иран може все пак да се окаже за предпочитане пред безкрайна регионална война. Каквато и стратегия да изберат политиците в крайна сметка, те трябва да се откажат от утешителното предположение, че днешните горещи точки могат да останат разделени. Историческият опит показва, че световните войни по-рядко са продукт на велик предварителен план, а по-скоро на кризи, които постепенно стават невъзможни за разплитане.
Автор на анализа за Newsweek е Дан Пери - бивш главен редактор за Европа и Африка (в Лондон) и за Близкия изток (в Кайро) на Асошиейтед Прес, председател на Чуждестранната прес-асоциация в Йерусалим и автор на две книги.
Изразените в тази статия възгледи са лична позиция на автора.
