М оже да се твърди, че в някои части на съвременния свят смъртта е "стерилно", далечно понятие, с което малцина от нас се сблъскват, докато не се случи на някой близък, а дори и тогава обикновено изпитваме скръб от разстояние. През Викторианската епоха с изобретяването на фотографията се появява нова тенденция - memento mori, при която наскоро починалите позират за посмъртен портрет. Може да звучи странно, но дали е било здравословно?
(Във видеото: Тайната на безсмъртието - възможно ли е да го постигнем?)
Осъзнаването на смъртта е известно като усещане за смъртност и е ключова концепция в теорията за управление на ужаса. Теорията гласи, че ние, хората, сме биологично предразположени към самосъхранение, но също така сме достатъчно интелигентни, за да знаем, че смъртта е неизбежна. Съчетаването на тези две идеи може да предизвика парализиращ ужас.
Това ли е наистина ключът към безсмъртието
За да можем да функционираме със съзнанието за собствената си смъртност, според теорията ние се опираме на културата и самочувствието, за да се справим. Културата ни дава усещане за трайност, за това, че влиянието ни може да надхвърли продължителността на живота ни, а самооценката е буфер, защото ни кара да се чувстваме така, сякаш използваме пълноценно времето, с което разполагаме.
Проведени са много изследвания на усещането за смъртност, но през 2010 г. е направен преглед на две десетилетия изследвания, за да се види как то влияе върху поведението и убежденията на хората. Документът започва с мъдър цитат от Ърнест Бекер, приписван на 1973 г:
Идеята за смъртта, страхът от нея, преследва човека както нищо друго; тя е основната движеща сила на човешката дейност - дейност, предназначена до голяма степен да избегне фаталността на смъртта, да я преодолее, като отрече по някакъв начин, че тя е последната съдба на човека.
Смърт, запечатана в портрети - модата на 19 век
И така, как се материализира тази основна пружина в живота ни? Анализът потвърди, че значимостта на смъртността наистина е двигател на човешкото поведение и когнитивните процеси и че тя има дълготраен ефект върху нас. Ефектът може да бъде защитен и негативен, но може да бъде и добър. Напомнянето за смъртта идва в различни опаковки, но в примера с преживяванията, близки до смъртта, е установено, че усещането за смъртност има потенциала да доведе до положителен растеж.
Събирането около леля Джун за едно последно селфи може да изглежда странно в момента, но memento mori на викторианците може би е имало своите достойнства. Като начало, по онова време фотографията е била съвсем нова, а мъртвият обект е фотогеничен, когато се работи с дълги експозиционни времена. Починалият е можел да позира с любимите си вещи, облечен в неделното си облекло, и нерядко снимката е била първата и последна, направена с него.
Memento mori не е изчезнало, тъй като е практика, която се насърчава в някои болнични заведения, особено в случаите на опечалени родители.
В „Родителска скръб и фотография на моменти“ авторите Сибел Блъд и Джоан Качиаторе изследват разказа, значението, културата и контекста, свързани с моментите на смърт в съвременната епоха.
Техните проучвания разкриват, че за някои родители притежаването на снимки на мъртвото им дете допринася за психологическото здраве, ритуалното поведение и генерирането на смисъл. Това е отразено в темите на отговорите на участниците, някои от които говорят за почит и почести, както и за това как събитието е довело до сплотяване на семейството или до значителни промени в живота, като например смяна на професията.
Както предполага теорията за управление на ужаса, за някои хора сблъсъкът със смъртта на други хора и нашата колективна смъртност може да бъде двигател за промяна. Няма единна, доказана рецепта за изправяне пред смъртността, но е възможно преживяването ѝ от разстояние да ни отдалечава от понякога жизнеутвърждаващото влияние на усещането за смъртност.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
