Д жоузеф Томпсън, местен жител на Кардиф, завел съпругата си на каишка на местния пазар с надеждата да получи добра цена на търг за съпруги. Това се случило през 1832 г. и случаят явно далеч не е изключение.
Първите регистрирани данни за продажба на съпруга бил през 1553 г. Някои историци обаче твърдят, че тази практика е много по-стара и има англосаксонски произход, като дава своето начало още през XI или XII век.
Поради появата на вестниците, търговете на съпруги били често срещани в Англия между 1750 и 1850 г., като обичаят си проправя път и в Северна Америка.
За много хора от по-ниските класи, които не можели да си позволят разходите по развода, продажбата на съпруга се разглеждала като най-добрата алтернатива не само за съпруга, но и за съпругата, която в повечето случаи с готовност се продавала на друг ухажор.
Трудностите при развода превърнали търговете за съпруги в полезно явление!
Като омъжени жени или "feme covert" съпругите губели правата си на собственост, източниците на доходи и възможността да подписват договори в полза на съпрузите си.
Прекалено високата цена на развода и сложната процедура обаче направили изключително трудно за съпругите да се разделят законно със съпруга си и да се върнат към статута "feme sol", когато жена можела да си възвърне правата, загубени по време на брака.
Във викторианска Англия разводът е бил разрешен само ако съпругът или съпругата можели да докажат заплаха за живота си или изневяра. Въпреки това правните възможности, с които разполагали нещастните двойки били скъпи и неефективни.
Обикновено, за да могат съпрузите да прекратят брака си в съответствие със закона, се изисквал акт на парламента, който осигурявал пълна юридическа раздяла. За да се сдобият с този документ, първата стъпка била да се снабдят със съдебно решение за развод, което позволявало на нефункциониращата двойка да живее отделно един от друг.
След това съпругът или съпругата били задължени да докажат изневярата на съпруга си в съда.
Ако съдията бил достатъчно удовлетворен от доказателствата, той издавал акт на парламента, с който освобождавал съпруга от финансовите му задължения към съпругата му, която получавала обратно статута си на ‘feme sol.’
Този традиционен начин на развод обаче бил невероятно скъп - струвал 1000 лири. Средната седмична заплата на неквалифициран работник през XIX в. е била 75 пенса, което означава, че за работническата класа било невъзможно да си позволи развод.
Както виждате, съпругата нямала много варианти освен да избяга, да си намери любовник или да се продаде на търг.
Жена за продан: Търгове за продажба на съпруга
Процедурата за продажба на съпруга най-много приличала на продажбата на добитък, като разликите между двете били малки.
Преди търга съпругът обикновено рекламирал продажбата, като често наемал градски глашатаи, които да разгласят новината за часа и мястото на продажбата на потенциалните участници в търга. Те можели също така да пуснат обява в местните вестници, където възхвалявали както добродетелите, така и най-лошите черти на своите съпруги.
"Тя може да сее и жъне, да държи плуг и да кара отбор, и би отговорила на всеки здрав и способен мъж, който може да държи здраво коня, защото е адски твърдоглава и упорита; но ако се управлява правилно, ще води или кара като кротък заек. От време на време прави грешна стъпка. Съпругът ѝ се разделя с нея, защото тя е прекалено голяма за него", гласяла една от обявите.
"Тя може да чете романи и да дои крави, може да се смее и да плаче със същата лекота, с която ти можеш да изпиеш чаша бира, когато си жаден. Тя може да прави масло и да ругае прислужницата, може да пее мелодиите на Мур и да плете волани и шапки, тя не може да прави ром, джин или уиски, но от дългия си опит в дегустацията им добре преценява качеството им", пишело в друга.
Като всеки продукт обаче съпругът е бил длъжен да посочи и неговите недостатъци.
Един мъж бил принуден да обясни на група купувачи необичайността на погледа на съпругата си, като заявил, че тя има две очи, едното от които "гледа право в теб, а другото блуждае на север".
След като ухажорът бил уреден, прехвърлянето на собствеността можело да се оформи по различни начини. Понякога наети адвокати изготвяли договори, които очертавали правното прехвърляне, или заинтересованите страни получавали разписка.
Право на вето
Въпреки унизителното отношение обаче съпругите имали решаващо право на вето и можели да отхвърлят купувача си, ако не го харесват.
В такъв случай съпругът можел да я отстрани от продажба, да намали цената ѝ и да приеме предложенията на други заинтересовани господа.
Това важно право всъщност е помогнало на жените, които най-накрая са получили възможност за избор и някои предимства при договарянето, недостъпни за тях чрез съществуващите правни процедури.
В резултат на това жените често били щастливи след продажбата и се радвали да започнат нов живот с избрания от тях мъж.
Имало е и други причини за радостта на жената при сключването на сделката. Имало възможност да бъде откупена от семейството си, което искало да я спаси от провален брак. В други случаи мъжът, който е купил жената, често вече бил неин любовник, така че търгът понякога можел да приеме формата на символично предаване.
Залезът на един странен обичай
Продажбата на съпруги, както повечето забранени обичаи, се нуждаела от известно време, за да отмине окончателно.
През 1913 г. например за последен път е съобщено за продажба на съпруга в Лийдс, а отделни случаи се случват чак през 1972 г. В началото на века обаче търговете на съпруги станали по-скоро изключение, отколкото норма.
Въпреки че създава обратното впечатление, продажбата на съпруги всъщност е била от полза за жените.
Продажбата на съпруга бил по-евтин и по-ефективен начин жената да напусне нефункционална връзка и да намери по-добър мъж, който да се заеме с нейните права.
От друга страна, с предоставянето на правни свободи на жените през 1857г. продажбата на съпруга станало без значение, тъй като жените се превърнали в господарки на собствените си права, а разводът станал все по-лесно и по-евтино препятствие за преодоляване.
