М оментът най-после настъпи. След почти едно цяло десетилетие трескаво гледане, гадаене и очакване на следващия епизод, следващ епизод повече няма да има. „Игра на тронове“ свърши и за добро, и за зло. А спомените, с които ни оставя, са противоречиви, както може и да се очаква от всеки световен попкултурен феномен с такъв мащаб.
Подобни събития оставят следа върху животите ни, превръщат се в поводи за лични размишления и равносметки. Затова е и трудно, почти невъзможно да се говори за тях в обективен критически стил.
Преди три седмици написах текст именно в такъв стил относно третия епизод от осмия сезон на хитовия сериал. Той беше и си остава пълен погром на всякаква повествователна логика и безусловна абдикация от амбицията „Игра на тронове“ да получи удовлетворяващ, епичен и закономерен завършек.
Как „Игра на тронове“ изгуби битката за идентичността си
Крушението на серийната продукция продължи и в следващите епизоди.
След като в петия епизод най-интригуващо развитите и пълнокръвни персонажи в целия сериал, Церсей и Джайм Ланистър, срещнаха безславната си гибел, стана още по-болезнено ясно, че път назад към логически обоснования наративен стил, с който „Игра на тронове“ набра своята популярност, категорично няма.
И все пак финалният епизод опитва да намери този път.
И доколкото е възможно останките от иначе интригуващата история на сериала да бъдат свързани отново в някакъв адекватно издържан пъзел, го постига.
На първо място, персоналната сюжетна арка на Денерис Таргариен достига своя резонен край. Финалните моменти на драконовата кралица са представени с подобаваща доза драматизъм, патос и най-добрата игра, която Емилия Кларк и Кит Харингтън, който изпълнява ролята на Джон Сноу, са показали през настоящия сезон на сериала.
Джон на свой ред достига пика на своето развитие като човек, постоянно разкъсван между любовта и дълга си, между справедливостта и личната чест. Добрата, нюансирана игра на Харингтън спасява Джон от това да изглежда, сякаш бяга от отговорност, отказвайки за пореден път да заеме Железния трон, или сякаш не е израснал като личност, завръщайки се към службата си в Нощния страж.
Но никой не блести в епизода повече от трикратния носител на наградата „Еми“ Питър Динклидж
в ролята на Тирион Ланистър, последният останал жив член на Шекспировото семейство от „Игра на тронове“. Сценарият му предоставя редица страхотни моменти и възможности да изпъкне както със съвършен жестомимичен контрол, така и с ударни реплики.
Единственият персонаж и респективно актьор, който се доближава до нивото му, е Брандън Старк, изигран от 20-годишния Айзък Хемпстед-Райт с целия авторитет и излъчване, които биха се очаквали от три пъти по-възрастен актьор. След като от два сезона насам заковава всяка своя реплика с ритъм и майсторство, подобаващи на първокласен рапър в края на свое изпълнение, във финала на „Игра на тронове“ Хемпстед-Райт блести за пореден път и персонажът му е овъзмезден.
Сцените от последния сезон на свой ред са режисирани на очаквано високо ниво,
от военния парад на Денерис Таргариен в началото, очевидно инсцениран като нацистка демонстрация от стар пропаганден филм, до множеството лични разговори през останалата част от действието. А композиторът Рамин Джавади, единствената постоянна величина през всичките осем сезона на сериала, остава във върхова форма през целия епизод, включително по време на финалните надписи.
Жалко е, че драматичният ефект на всяка една сцена е притъпен след антилогичните изстъпления на сценаристите Бениоф и Уайз през осми сезон дотук. Ако продължа текста в обективен критически стил, тук следва да се излеят стотици оплаквания относно съдбата на поддържащи персонажи като лорд Варис и Нощния крал и действията на главни герои като Джон Сноу и Тирион Ланистър.
Но ако това е последната статия, която пиша за „Игра на тронове“ на този етап от живота си, бих искал тя да е отражение на цялостните емоции, с които сериалът ме оставя, а не на гнева ми спрямо откровено идиотските решения на господата Бениоф и Уайз относно действието в осми сезон.
Истината е, че за добро или за зло, втори сериал като „Игра на тронове“ никога няма да има.
Продукцията на НВО постави летва, по която ще се равняват всички преди и след нея. Някои със сигурност вече са я надскочили, що се отнася до художествени качества – но не са оставили подобна следа в глобалното попкултурно наследство. Други ще се вдъхновят от нея и ще опитват да я надскочат занапред.
Универсалните истини, застъпени и изразени през сезоните на сериала, са твърде много, за да приключа с една от тях в стил „Бран Старк“ и да ви оставя със собствените ви мисли върху големия финал.
Сигурно е само, че от днес нататък „Игра на тронове“ заема полагащото ѝ огромно място в историята – и независимо от чувствата ни към противоречивия последен сезон, това е безспорен повод да се усмихнем или дори да пуснем по една сълза от умиление или тъга.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
