Р асизмът и сегрегацията оставят дълбок белег в националната памет на САЩ. Толкова дълбок, че следите от него и до днес личат.
По телевизията, във филми, книги и списания често се говори за расизма на отминалите десетилетия в САЩ. По-рядко за расизма на Европа.
Южноафриканската република е основана през 1852 г. Тя е независима за няколко години (1856-1877) и след това отново от края на Първата англо-бурска война през 1881 г., в която бурите възвръщат независимостта си от Британската империя.
През 1900 г. Южноафриканската република е анексирана заедно с Оранжевата свободна държава от Британската империя по време на Втората англо-бурска война. През 1910 г. тя става провинция Трансваал на Южноафриканския съюз.
Първите следи на южноафрикански расизъм
се забелязват след покоряването на Капската колония от членове на Холандската източноиндийска компания през втората половина на XVII в. Търговската общност започва да наема само бели служители, разделяйки хората в обществото на свободни граждани, роби и чужденци („бушмени и хотентоти“).
Това подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани.
С течение на времето се утвърждава социална йерархия, на чийто връх са служителите на компанията и свободните граждани, а тъмнокожите и робите са под тях. Тази социална йерархия довежда до конституционни промени, които през 1953 г. със "Закона за разделните обществени места" превръщат апартейда от политика на разделение в правната система.
Така след средата на ХХ в. в ЮАР публичните места като паркове, кафенета, театри, ресторанти, кино салони, хотели, училища, университети и различните видове транспорт официално са разделени за ползване от „бели“ и „черни“, "европейци" и "други". Малко по-късно сегрегацията достига и до плажовете.
В галерията вижте снимки от периода:
Паспортният режим става още по-строг -
тъмнокожите африканци трябва да носят със себе си лично удостоверение, което значително възпрепятства движението им към районите на белите.
С въвеждането на този закон на чернокожите африканци е забранено не само да живеят, но и да посещават градовете на белите без специално разрешение. Установяването в големите градове е разрешено само за работещите в тях, но не и на техните семейства.
Появяват се редица табели, на които ясно е обозначено, че зоната е само за „европейци“ или „бели“.
Сегрегацията не достига някои обществени места – нощни клубове, в които се търгува с наркотици, и църквите. Въпреки че за църквите също се появява закон от 1957 г., според който тъмнокожи не могат да посещават „бели“ църкви, той не се прилага.
През 70-те години президентът Питър Бота,
привърженик на Националната партия и следваната от нея политика на расово разделение, въвежда някои промени в политиката на апартейда в ЮАР.
Макар и често определяна като расистка, политиката на Бота се отличава с известен либерализъм в сравнение с управлявалите преди него. Той легализира браковете между цветнокожи и бели в страната и подобрява и положението на индийското малцинство. Апартейдът обаче не е отменен, а само отчасти омекотен.
След като Бота получава сърдечен удар,
лидер на Националната партия става Фредерик де Клерк, който осъществява сериозни реформи.
Той констатира провала на политиката на апартейд и стартира процес на възстановяване на всички забранени политически движения и започване на преговори за въвеждане на общо избирателно право в Южна Африка. Погрижва се и за това Нелсън Мандела, който е 27 години в затвора, да бъде освободен.
С това и проектирането на нова конституция за единна демократична Южна Африка настъпва края на политиката на апартейд. През април 1994 г. при първите общи избори в Южна Африка Нелсън Мандела е избран за президент.
През 1994 г. Бота е обвинен в масово нарушаване на човешките права от Комисията за истина, справедливост и помирение. На обвинението той отговаря, че не съжалява за нищо.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
