П оп-фолк певицата Анелия открехна нова страница в разговора си с Мариян Станков – Мон Дьо в подкаста „Храмът на историите“. За първи път тя говори за катастрофата, белязала живота ѝ и този на дъщеря ѝ, за прошката като спасение, и за трудните избори, които е взимала по пътя си.
- Катастрофата, която променя всичко
Случаят е от миналата година. Aвтомобилът на певицата и шофьора ѝ се блъска в кола с младо семейство. В този миг, казва Анелия, светът се свива до едно-единствено нещо – дъщеря ѝ.
„Всяка секунда, в която виждах, че е добре, беше безценна. Животът е най-важното.“
Инцидентът оставя дълбок отпечатък.
„Това ме постави на колене“; признава тя. Певицата дълго мълчи за случилото се, защото емоционалната тежест е непосилна, а същевременно се чувства нападната от хора, които не познават обстоятелствата.
„Вечер заспивам спокойно, когато знам, че съм смирена и не съм наранила никого съзнателно“.
Днес гледа на преживяното като на урок. „Благодаря на Бог, че всички са добре“. И добавя – „прошката е не просто жест, а здраве“.
- Да носиш музиката като съдба
Животът на Анелия не е лишен от удари още от ранна възраст. Когато е на 15 години губи баща си – събитие, което отключва неочаквана сила.
„Завърших училище с инструмент. Но тогава изведнъж пропях. Може би заради неговата енергия е в мен.“
Така започва пътят, който я води на сцената. Етикетите не я плашат, дори когато публиката слуша нейната музика, но го рядко признава.
„Винаги съм усещала уважение и че съм различна.“
- Любовта и изборите
Зад сцената остава личният живот – със своите загуби и откази. Последната ѝ връзка приключва заради различия, свързани с деца.
„Не бях готова за второ дете. Смятам, че трябва да бъдеш честен – да кажеш: аз не мога да ти дам това.“
За нея любовта сама по себе си не е достатъчна, ако липсва споделяне.
„Редно е човек да бъде искрен, дори да му коства раздяла.“
И в музиката, и в живота, Анелия върви с ясното съзнание, че силата и уязвимостта вървят ръка за ръка. А прошката – към себе си и към другите – остава нейното най-силно оръжие.
