П реди повече от век във водите на Атлантическия океан се случва една от най-големите катастрофи в историята на корабоплаването. Почти няма човек, който да чуе името „Титаник“ и да не го побият тръпки - веднага правим асоциация с много изгубени човешки животи и всеобща скръб, пише Edna.bg
Трагедията, разиграла се на борда на презокеанския лайнер "Титаник" след сблъсъка му с айсберг, отеква през целия този век, който ни дели от нея, и достига до нас, за да ни напомни колко непредвидим може да бъде животът понякога и каква е цената на човешките грешки.
Въпреки всичко трагичната история за най-луксозния за времето си кораб и неговите пътници има странна притегателна сила. Повече от 100 години след неговото потъване, „Титаник“ все още силно ни вълнува, продължаваме да го изследваме и да се връщаме назад към време, в което дори не сме живели, но което е оставило своя отпечатък върху нас.
Днес ще ви разкрием историята на група необикновени мъже, на няколко българи, които са били от малкото хора, които са можели да изрекат думите "Аз оцелях след Титаник!".
Официално се знае, че от 2208 души на борда на „Титаник“ 38 са били българи. В действителност обаче българите на кораба са били повече - 38 са просто изплатените обезщетения. Близките на загиналите българи получават от плавателната кампания „Уайт Стар Лайн“ пари и по два чувала брашно като компенсация за изгубените животи.
Повечето български пасажери били от планинските райони на Троянско, Тетевенско и Ловешко. Били на възраст между 25 и 35 години и с крайна дестинация Чикаго. Това, че са плавали на борда на най-големия, бърз и луксозен кораб в началото на миналия век обаче не означава, че те са били заможни. Напротив, те били просто търсещи прехрана хора, които са съзряли голяма възможност. За нищо подозиращите и изпълнени с надежда българи „Титаник“ е бил просто огромният кораб, който щял да ги отнесе към мечтите им в далечна Америка.
Озовават се на борда на лайнера след като през есента на 1911 г. из Троянско и Севлиевско представители на американски компании, търсещи евтина работна ръка, увещават местното население, че в Америка има много пари и работа за всички. Билетът към работа в Америка обаче не бил безплатен - за да стигнат дотам, жителите на селата трябвало да платят по 30 златни наполеона.
Осем човека от село Гумощник продават нивите и добитъка си, вземат пари назаем и потеглят. Никой от тях не се връща. По време на катастрофата преди полунощ на 14 април, 1912 г. в Гумощник след свирепа буря се откъртва голямо парче гранит. Тъкмо върху него ще изпишат имената на осемте загинали от селото.
От село Сенник се записват деветима, но съдбата определя с „Титаник“ да пътуват само четирима - Дончо Атанасов, Стефан Чехларов, Златьо Христов и Пенко Стайков. След сблъсъка със айсберга, подгонени от нахлуващата вода, българите се качват на горните палуби, спускат се по спасителните въжета и скачат в ледовития океан - по време на катастрофата температурата на въздуха е едва 10 градуса, а на водата около 4. След катастрофата живи остават само Златьо и Пенко.
Именно Пенко Стайков се откроява с доста интересна история. След като попада в ледените океански води, той настига една лодка, иска да се качи, но го удрят няколко пъти с греблата. Отчаяно се моли и накрая го прибират в лодката. Кораб откарва спасените в САЩ. Там Пенко скита по пристанището безпаричен и работи като хамалин за единия хляб. Със следващ кораб пристигат негови съселяни, един от които го отвежда в Кливланд. Започват строителството на трансконтиненталната жп линия. По това време там работи и съселянинът им - небезизвестният Дан Колов.
Скоро след това Колов става професионален състезател и Пенко Стайков пътува заедно с него от турнир на турнир. По-късно славата ги разделя - Пенко отново се захваща със строителството на жп линията, а през 1922 г. се връща и в родния Сенник, където става каменар. За съжаление при взрив го затиска канара и той умира на място.
Златьо Христов също плува след лодка, в която не искат да го вземат, но упорства и се държи за борда ѝ. Накрая една дама се примолила: “Дайте да спасим това момче, после Господ ще спаси нас.” Не Господ, а английски параход, връщащ се от курс в Южна Америка прибира корабокрушенците и ги откарва обратно в Англия. Въпреки преживения ужас Златьо се качил на следващия кораб и пристигнал в САЩ. В Кливланд открива своите съселяни и работи заедно с тях. След това се връща в България.
И Пенко, и Златьо приживе категорично отказват да разказват за случилото се по време на катастрофата, вероятно защото не искат да преживяват отново този ужас. И двамата оцелели българи заявявали “Има майки и жени, които ще плачат!”.
Невероятен късмет има един от оцелелите пасажери на „Титаник“, който така и не успява да се качи навреме на палубата. Рашо Първанов от село Садовец имал билет за лайнера, но се улисал в почерпка в кръчмите на пристанището в Саутхемптън и пропуснал да се качи на кораба. Той се качил на следващия кораб и така успял да стигне в Америка невредим. Общо от село Садовец на борда на „Титаник“ загиват 10 мъже. Сред останалите дадени жертви има мъже от Габрово, Дебнево, Белиш, Терзийско, Добравица, Разград, Ветрен и Копривщица.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
