З а повечето хора днес той е циганска махала, някъде в западната част на града. Историята, която се носи от уста на уста сред възрастните му жителите, разказва, че някога в него функционирала фабрика, заради която кварталът приличал по-скоро на индустриално бижу. Тонове рафинирана захар се обработвали до железопътната гара, която все още работи. За разлика от фабриката, тя тъне в разруха. Останали са само спомените за славата на един работнически квартал, в който човек можел да си купи дори онова, което не му трябва. И най-вече захар, разказва Vbox7 в канала fiveminutessofia.
Стари сгради в него говорят за наличието на бакалии, на кино, в което се прожектирали най-популярните филми, и за дом, в който спокойствие и сега намират дейците на българската култура. Малките блокчета, напомнящи сицилианска провинция, и зелените площи между тях все още пазят духа на старата Захарна фабрика – най-модерното за времето си индустриално предприятие в България.
В дясно от бул. Сливница, точно срещу централния вход на Западен парк, и в пряка близост до Суходолската река, на която е кацнала една от столичните ромски махали, се намира квартал Захарна фабрика. Съществуването му се дължи именно на фабриката, чието име носи. Тя е построена през 1898 година от белгийската компания „Ернест Солвей“ – на 2,5 километра извън границите на тогавашната столица, край жп линията София – Кюстендил и пътя за Ниш, върху площ от 14 000 кв.м. Откриването й на 28 ноември същата година е празник за всички – софиянци и жители на околните села. На него присъства както цялата заводска управа, така и цялата държава. Дори цар Фердинанд I.
Фабриката дава хляб на много хора. В активния ѝ период в нея са работели до 1200 души. Тя се явява едно от първите и най-големи предприятия в българската индустрия, с голямо значение както за просперитета на София, така и за стопанството на страната. Капацитетът ѝ бил 7 хиляди тона рафинирана захар годишно. В нея се преработвали 100 вагона цвекло на денонощие. Пазарният ѝ дял достигал до 20%. По онова време строителите ѝ – белгийските инвеститори, получават от българското правителство 10-годишна концесия за отглеждане на захарно цвекло. А по инициатива на ръководството на Захарната фабрика започва и строителството на пътя за Банкя, който подпомага развитието на курорта. Затова през 1922-а, четири години след най-кръвопролитния сблъсък на Войнишкото въстание, свидетел на което е поетът Христо Смирненски, а и Захарната фабрика, Българските държавни железници започват да строят и домове за своите служители – 12 двуетажни жилищни сгради с по осем апартамента. С годините строежът се увеличава, като на 12 октомври 1941 година, върху 80 декара общинска земя, се полага камъкът на 350 работнически апартамента в квартала. Отслужен е водосвет от тогавашния Софийски митрополит Стефан. Присъстват столичният кмет инж. Иван Иванов и министърът на търговията д-р Славчо Загоров.
Първоначално в квартала живеят само работещите във фабриката и техните семейства. След влизането на България в Първата световна война през 1916 година, белгийските инвеститори се изтеглят от страната и славата и успехът на фабриката затихват. Най-модерното предприятие у нас продължава да работи още девет години, но нищо вече не е същото. От 1989-а насам сградата не спира да сменя собствениците си – няколко държавни предприятия, български и гръцки компании. Обновява жителите си, сменя и предназначението си. Започва да се използва предимно като складова база. В рамките на 34 години Захарната фабрика складира дори архива на БНТ. Целия. По това време той е наброявал ленти с над 65 000 филмови заглавия и 100 000 новинарски материала.
Кой е собственикът на фабриката и днес не е ясно, но за какво се използва тя е повече от известно – развива се локална търговия с желязо, всява се страх и безпокойство у всеки, който мине покрай нея. На територията на Столична община са регистрирани над 1 500 недвижими културни ценности, от които 811 се намират в централната градска част, а 133 са с национално значение. Като един от тези паметници на културата, Захарна фабрика е защитена от закона и не може да бъде съборена. Може само да се руши от самосебе си. И това се случва. Сградата бавно остава само по тухли. Те все още не са откраднатите. Някои смятат, че това е и целта на настоящия ѝ неизвестен собственик – да я остави да потъне в земята и на нейно място да построи поредния мол или бизнесцентър, който най-вероятно отново ще е пуст, но само отвътре. Така ще се сложи край и на мечтите на жителите в квартала в него да заживее нов културен център за модерни изкуства.
И все пак Захарна фабрика не е толкова далеч от културата. Сградата и жилищният комплекс често са желана локация за много рекламни, музикални и кинопродукции. Навярно заради приликата с декор от филм за бомбардировките над София.
Кварталът отдавана вече не е западният индустриален рай в столицата. На територията му обаче кипи живот, а от него се ражда и нов. Децата на Захарна фабрика все така се вслушват в историята и се питат дали това славно минало може да се повтори, или най-малкото – може ли да се съхрани онова, което културата е създала и което остава в ръцете и умовете на живите днес.
