Н а 17 ноември 1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията, се ражда Петко Славейков.
Българският поет и публицист оставя след себе си забележително творчество и поколение.
Днес си спомняме за тази бележита личност с пет негови стихотворения, които всеки българин трябва да знае.
Спомняне (1854 г.)
Жалост ме е залюляла
на живот от първий час;
над люлка ми майка пяла
тъжна песен с жален глас:
- Клето чедо! Веч баща ти
в хладни гробни тъмнини -
нож душмански го пропрати;
ти си роб от пелени.
Но порасвай и препасвай
остра сабя на бедра
и войвода за свобода
да та видя и умра!
Народен (1875 г.)
С идеали все боравих -
всичко друго смятах грях,
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.
Все за другите залягах,
трябва, казвах, тъй е ред,
свойте работи отлагах -
чуждите все по-напред.
Минах живот любороден,
със неволи бол и бол...
И личи, че съм народен -
гладен, жаден, бос и гол.
Не сме народ (1875 г.)
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
Татковина (1883 г.)
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.
Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума -
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
Майка (1888 г.)
Мила ми е мойта майка,
макар стара била,
макар да е сиромашка,
тя ме е родила.
И да бъде ощ по-бедна,
долня - прост бял камък,
аз когато я погледна
тя е безцен камък.
И да беше тя прост възел
в дрипа еднокрайка,
тя за мен е все пак тази
сладка, мила майка.
Мила си ми, майко моя,
за теб ще милея,
ще те мисля, ще те помня,
чак доде живея.
