З аплащането на труда в България е най-ниското в Европейския съюз. И това е огромен проблем, чиито последствия излизат извън търсенето и предлагането в икономиката. На практика ниските заплати са разрушителни и за цялото общество.
От спора между синдикати и работодатели, който се изостри през тази и миналата седмица стана ясно, че първите пазят статуквото, а вторите искат да премахнат такива неща като клас прослужено време, минималната заплата, определяна от държавата и минималните осигурителни доходи.
Бизнесът: Не трябва държавата да определя минималната заплата
Неудобната истина за доходите у нас
Колко взима българинът и колко средният европеец
Подкрепа на исканията на работодателите оказват и анализите на организации като Института за пазарна икономика, според който всяко покачване на минималната заплата със 100 лева води до загуба на 24,5 хиляди работни места, а т. нар. клас прослужено време противоречи на принципите на пазарната икономика, влошава качеството на работната ръка, ограничава заетостта и дори заплаша компании с фалит, въпреки че е само 0,6% годишно.
Според работодатели и икономисти, увеличението на минималната заплата е огромен проблем в най-бедните области на България, като Видин, където тя опасно се приближава до средната. Това демотивира служителите и в същото време спира бизнеса да открива нови работни места. Ето защо доходите трябва да бъдат оставени на невидимата ръка на пазара.
Истината обаче е малко по-различна
Всъщност една от основните причини за лошото икономическо положение и обезлюдяването на редица области са ниските заплати. Докато в столицата София средната заплата вече е над 1400 лв., във Видин тя е 655 лв. по данни на НСИ. А ако изключим заетите в държавната администрация и предприятия и пенсионерите, разликата във средните възнаграждения на служителите в частните компании в двата района е още по-голяма.
Доказано, такива големи различия в заплащането на труда, надхвърлящи 40%, водят до миграция. Така на локално ниво се осъществява същият процес, който предизвиква обезлюдяването на България, тъй като много хора в активна трудова и фертилна възраст отиват да работят в чужбина.
Ниските заплати имат още редица негативни ефекти
Те ограничават потреблението, а от там и предлагането и външните инвестиции. В същото време намаляват и спестяването, което пък има негативен ефект върху вътрешните инвестиции. В резултат приходите от данъци и такси за държавата и общините също са по-малки, което води до влошаване на състоянието на обществената инфраструктура. На този фон, това, че минималното заплащане доближава средното е най-малкият проблем за бизнеса.
Социалните ефекти от тези процеси са опустошителни. На фона на рушащата се инфраструктура в обезлюдяващите се райони остават онези, които са готови да работят срещу много ниско заплащане или пък въобще не искат да работят.
Първите са основно нискообразовани хора, често от малцинствени групи. Вторите пък са демотивирани, най-вече защото получават доходи от пенсии, помощи, временна заетост в сивия сектор или парични трансфери от роднини, емигрирали в чужбина.
Близо милион и половина българи в трудоспособна възраст не участват на пазара на труда в страната. Те не се водят безработни, а просто по някаква причина не работят. В дългосрочен план много от тях губят умения за работа и квалификация, ако са имали такава, а така и възможността някога да се включат в работната сила.
В страната се формират големи области, където мнозинството от населението е бедно и необразовано. Ситуация, която се пренася и върху следващите поколения и води до напрежение и конфликти.
А тези които заминават за големите градове, търсейки по-високи доходи, засилват икономическата конкуренция в по-богатите райони, предизвиквайки социални сблъсъци.
Усещането за разпад на обществото, което имат много хора в България не е измамно, а корените на процеса са в ниското заплащане на труда.
Как се отразяват малките заплати на бизнеса?
Истината, че и тук негативните ефекти са много повече от ползите.
Според работодателите минималната заплата и другите социални надбавки демотивират служителите да се квалифицират и развиват, тъй като им осигуряват гарантиран доход и макар и малък ръст на възнагражденията.
Отказът от постоянно подобряване на квалификацията наистина е сериозен проблем в България, но той в по-голяма степен се дължи на това, че в много предприятия не се отделят нито достатъчно време, нито средства за целта. А и младите хора са демотивирани да изучават професии, за които има свободни работни места, но с ниско заплащане. Така, а и благодарение на трудовата емиграция, се формира растящ дефицит на квалифицирана работна ръка в редица сегменти на икономиката.
Друга широкоразпространена теза е, че заплащането зависи от производителността на труда
и така в България увеличението на средното възнаграждение със 123% през последното десетилетие е твърде голямо и вредно за икономиката.
Реално производителността на труда се определя от много фактори, сред които използваните технологии, маркетинговият модел, достъпът до пазари и съответната ценова стратегия.
Една шивачка в Германия не получава няколко пъти по-висока заплата, защото произвежда няколко пъти повече дрехи, а тъй като нейната продукция се оценява по-скъпо.
От друга страна заплатата би трябвало да осигури някакъв житейски минимум за работещия, в противен случай трудът се превръща в робски. Според изчисленията на КНСБ минималната издръжка на човек в България е около 560 лв. на месец. В същото време минималната работна заплата е 460 лв. на месец.
Какъв е смисълът от работно място, когато служителят не получава достатъчно средства дори да се издържа?
Освен всичко друго резултатът от този бизнес модел е и огромният сив сектор в икономиката, където хората търсят допълнителни доходи.
Единственият, печеливш от възнаграждения по-ниски от издръжката на живот, е работодателят и дори неговата печалба е „Пирова”.
Бизнес, който съществува само благодарение на ниските възнаграждения не е нужен никому. Той даже е вреден за обществото и за икономиката, тъй като прехвърля загубите, които реално реализира от дейността си, върху служителите.
Много български работодатели искат да запазят съществуващия икономически модел в България, при който основното конкурентно предимство са ниските разходи за труд. Част от тях се надяват дори да преодолеят проблема с недостига на квалифицирани служители с внос на евтина работна ръка от чужбина, което само ще репродуцира изброените досега проблеми.
Основаният на ниските възнаграждения бизнес модел до голяма степен игнорира ползите от другите фактори на производството освен труда. Това директно води до по-малко инвестиции, по-лоши технологии и маркетинг и по-ниска добавена стойност на продуктите и услугите.
С други думи, германската шивачка вероятно получава значително по-висока заплата от българската, защото нейният работодател е мотивиран от по-високите разходи за труд да използва по-нови машини, да иска по-качествена продукция, съответно да инвестира в по-добри условия за работа и допълнителна квалификация на служителите и да организира по-ефективно брандиране и маркетинг на продуктите, за да ги продава на по-висока цена.
Да, увеличението на заплатите води до нарастване на производителността на труда,
а не само обратното - една истина игнорирана от много работодатели и икономисти в България.
По-високите заплати означават повече потребление и спестявания, съответно по-големи инвестиции, по-високи печалби, по-малко социално напрежение. Увеличението на възнаграждения ускорява развитието и прилагането на нови технологии в производството и е ключов фактор за развитието на икономиката и обществото.
Видно е, че за да се подобри чувствително положението в България не е необходимо реформиране само на държавата, но и на наложените по време на прехода бизнес модели, основани на евтин труд.
