Н е мога да си представя какво ще стане сега с децата в Русия. Обещава им се вечна война и омраза, което е нещо чудовищно. Ужасно е да си представим какво ще израсне на тази почва, казва правозащитничката Ирина Щербакова, съобщи Deutsche Welle.
Ирина Щербакова е съоснователка на руската правозащитна организация "Мемориал", която проучва сталинизма и неговите престъпления в СССР. Наскоро излезе на немски език нейната книга, озаглавена „Мемориал. Да помним, означава да се съпротивляваме".
ДВ: Защо е важно да разказвате на децата и тийнейджърите за тъмните страници от миналото на Русия?
Ирина Щербакова: Първо, децата не бива да бъдат лъгани. Възможно е да не им разкажеш за нещо, докато са малки - има много страшни, кървави и тежки неща - но не можеш да лъжеш. Второ, ако те те излъжат и кажат: "Нищо подобно не се е случило", а ти виждаш всичко и чуваш всичко, се появяват недоверие към всичко и цинично отношение към света - щом те лъжат, значи и аз мога да го правя. По време на диктатура човек неволно се оказва в ситуация на двойно мислене. Страхувате се за децата, затова се опитвате да им обясните, че трябва да бъдат внимателни. Това е лош урок, който не води до нищо добро.
"Не всичко, което се говори вкъщи, се казва навън"
Когато бях на около четири години, се случи нещо, което ще помня до края на живота си: на четвърти март 1953 г. Йосиф Сталин умира, но никой не смее да пише за това, носят се само слухове в Москва... Чух тези разговори вкъщи. С майка ми стояхме на дълга опашка на улицата в центъра на Москва, имахме апартамент буквално на три минути от Кремъл, и ми беше много скучно. За да покажа, от една страна, че вече съм пълнолетна и съм наясно с всичко, а от друга, че наистина се интересувам от тази тема, казах на висок глас: "Мамо, наистина ли Сталин е мъртъв?" Видях как цялата опашка замръзна, вкаменена, а някаква жена се обърна към нас с думите: "Трябва да затворите устата на детето". Имаше такъв случай със съседите: тяхното момиче все говореше, докато не прибраха цялото семейство. Това бяха ужасни времена. Спомням си още как майка ми ме измъкна от опашката, хвана ме здраво за ръка и каза: "Не всичко, за което се говори вкъщи, може да се изрече на глас. Не казвай нито дума повече.“ Бях на четири години и научих това за цял живот. Освобождаването от такива "уроци" е много дълъг процес.
Не мога да си представя какво се случва сега с децата в Русия. Не им се предлага образ на идеалното бъдеще - обещава им се само вечна война и омраза, което е нещо чудовищно. Ужасно е да си представим какво ще израсне на тази почва. Затова децата не бива да бъдат лъгани и мамени, те трябва да знаят в какво общество живеят. Важно е как им разказвате за това - в Германия има много хора, които правят това.
ДВ: Политическата индоктринация е част от образователната програма. Как можем да избегнем политизирането на историята?
Ирина Щербакова: Аз вярвам във фактите. Те трябва да бъдат доказани и подкрепени. Те трябва да бъдат познати и научени - за това децата ходят на училище. Но ключът е не толкова във фактите, колкото в логическото мислене. Най-важното, което популистите постигат, е да прекъсват логическите връзки. Един пример от днес. По някаква причина жителите на Курск не разбират защо ракети и безпилотни самолети летят в тяхната посока. Хуманитарното образование е точно това, което ви е необходимо, за да можете да правите логически връзки.
"Не Горбачов срина СССР, а плановата икономика и системата на Сталин"
Без тях човек не може да разбере, че не Михаил Горбачов срина СССР, а че плановата икономика и системата, създадени от Сталин, не могат да съществуват в съвременния свят. СССР се разпадна не в резултат на заговор на някакви враждебни сили или интриги, а защото системата престана да бъде убедителна. Също така навремето Германия се разпадна не поради световен заговор, а защото Адолф Хитлер започна една ужасна война и я загуби. Заради него германските градове бяха разрушени края на войната, а Германия бе разделена след това.
ДВ: Германският историк Фридрих Майнеке пише след Втората световна война, че истинската история е запазена в личните документи и записки на хората. Как в днешна Русия инструментализират историята?
Ирина Щербакова: Струва ми се, че инструментализирането на историята от страна на Путин беше възможно и защото още през 90-те години на миналия век започна процес на популяризиране и релативиране на историята. Все по-често чувахме: няма факти, а само интерпретация; няма историци, а интерпретатори. Релативизмът се използва от популистите, използва го и Путин.
Как Путин интерпретира историята
Интерпретацията на историята от страна на Путин, статията му за произхода на украинската нация, е точно същият релативизъм, който твърди, че няма украинци и нация, а само място на пребиваване. В Германия крайнодясната партия "Алтернатива за Германия" (АзГ) и отричащите Холокоста използват една и съща реторика. Историята не прощава подобни трикове. Ако историята се манипулира, се получава "ответна реакция". Това не означава непременно, че тя може да ви научи на нещо, но може да покаже какво се случва, когато я извадите от скоби. Ще се спъвате отново и отново в едно и също нещо, ще се връщате към репресиите, към агресивната война.
ДВ: Намирането на подходящите думи е най-трудната част от работата на писателя, на всеки просветител. Как намирате правилните думи, за да говорите за съветските репресии?
Ирина Щербакова: Много е трудно. Опасявам се, че езикът, който използваме, за да говорим за значението на паметта и необходимостта от познания по история, е ужасно остарял, че младите хора не го разбират. Трябва да им говорим без патос и без индоктринация, възможно най-просто, честно и разбираемо.
"Войната превръща всичко в черно и бяло"
Имам чувството, че се намираме в интелектуална криза - не виждам пробиви в етикетирането на днешните политически процеси и явления. Говорим за путинизъм и тръмпизъм, но тези термини не обясняват много. След Хана Аренд можем да критикуваме теорията на тоталитаризма колкото си искаме, но всъщност не сме измислили нищо ново. Интелектуалните усилия трябва да бъдат насочени към описване на това, което се случва сега. Знаете, като в приказките - за да победиш чудовището, трябва да напишеш правилно името му.
ДВ: Особено трудно е да се мисли за такива сложни въпроси по време на война.
Ирина Щербакова: Войната превръща всичко в черно и бяло - виждате как се подреждат различните фронтове. Когато падат бомби и ракети, няма възможност за истински размисъл върху сложни и болезнени неща. Поради това не е възможно да се разграничат нюансите.
Намираме се в трагичен момент в историята, когато трябва да кажем или "да", или "не" в трудна ситуация. Трудно е да се обясни на децата например, че понякога, както е било в съветската история през 1930-те години, е невъзможно да се постави граница между жертвите и палачите. Юридически е възможно да се установи кой е отговорен, но с моралното определение не е лесно.
ДВ: Къде можем да открием добър пример за преработка и преосмисляне на национални травми? Може би в Германия?
Ирина Щербакова: Историческият опит се оказва ценен тогава, когато хората са убедени, че тяхното настояще и бъдеще зависят от отношението им към миналото, че съзнанието на масите е заключено точно там, докато съвременният свят се основава на фалшиви идеологии за величието като "Make it Great Again". Германия е извървяла дълъг път, направила е много: дебатирала е и е публикувала документи, експериментирала е и е променяла концепции и подходи. Този опит е важен и може би благодарение на него АзГ няма да може да убеди всички със своите плоски формули.
В моята работа за мен беше важно да постигна масово осъзнаване на последиците от сталинизма, защото през 70-те години на миналия век аз и много хора около мен усещахме, че на пътя ни има един сталински "Франкенщайн", който ни пречи да вървим напред, да променим системите и мисленето. Защото през последните десетилетия бяха нанесени огромни щети на изкуствата, на хуманитарните науки, на философията, обществото беше върнато назад. Ето защо обществените усилия бяха впрегнати в изместването на този "Франкенщайн" и неговото погребване.
Оказа се, че останките от Франкенщайн са много устойчиви
Когато в края на 80-те години на миналия век се появи широко обществено движение за "разплата" със сталинизма, на гребена на тази вълна възникна организацията "Мемориал". Но не се справихме докрай. През втората половина на 1990-те години говоренето за наследството на сталинисткия режим се маргинализира. Казваха ни, че сме се наситили на Сталин, че никой не се страхува от Франкенщайн, че имаме ново общество и култура, отворени граници и такива прекрасни проекти като Центъра "Гогол" и т.н. Хората имаха време да открият световната философия и литература.
През 2010 г. стана ясно, че тези останки от Франкенщайн са много устойчиви, но вече беше твърде късно. Разглобеният Франкенщайн беше напръскан с живата вода на Путин и той се върна към живот. Ако отначало цялата тази надигаща се съветска носталгия изглеждаше по-скоро смешна и отвратителна, после стана ясно, че паметниците на Сталин са път към агресивен национализъм, милитаризъм - и, както видяхме, към агресивна война.
ДВ: В книгата си задавате три въпроса: как можахме да допуснем тази катастрофа, какво трябва да правим сега и какво е бъдещето на Русия? Как бихте им отговорили?
Ирина Щербакова: Трудно е за един историк да бъде едновременно и субект, и обект на историята - сякаш от момента, в който Путин дойде на власт, сме били наясно до какво ще доведе всичко това. Говоря за съществуващото противоречие между човека и историка: професионално си убеден във всичко, виждаш как Путин струпва на границата войски, но като човек не искаш да повярваш, че всичко това се случва. И когато в четири часа сутринта получаваш есемес "Бомбардират Киев", те връхлетява чувство на ужас, не знаеш как страната ще се измъкне от тази катастрофа, как да носиш отговорност за всичко това. Не е лесно да се намерят отговори на тези въпроси.
