П онятията „Балкани“ и „криза“ отдавна са станали почти синоними и никой не се учудва на поредното изостряне на обстановката в региона. Но това, което се случва на Западните Балкани през последните няколко седмици, действително излиза извън обикновения кръг от проблеми и представлява на най-сериозната криза от времената на югославските войни през 90-те години на миналия век.
Не в една или две, а едновременно във всичките шест страни ситуацията е на ръба да излезе извън контрол, пише Максим Саморуков от московския център за политически анализи „Карнеги“.
Blic: Македония на ръба на войната, ако изпълнят сценария
Русия проговори за размириците в Скопие. Заев: Опит за убийство
Стоят ли Сърбия, Русия и Турция зад кошмара в Македония
Лидерите на Албания и Косово заплашват да започнат преговори за обединяване, ако ЕС не им предложи ясна перспектива за влизане. В Сърбия трета седмица вървят протести против победата на президентските избори на Александър Вучич, наложил в страната по същество еднолична власт. Босненските сърби проведоха тренировъчен референдум за датата на държавния празник и сега заплашват с референдум за отделяне от Босна, поради което техният лидер Милорад Додик попадна в черния списък на САЩ за санкционираните политици.
Санкции застрашават и президента и бившия премиер на Македония, където четири месеца след предсрочните избори старата власт отказва да разреши на опозицията да сформира ново правителство, защото тогава в него ще влязат албански партии, изискващи създаването на неще като албанска автономия.
В самата Албания положението също не е наред – до извънредните избори остава по-малко от месец, а опозицията отказва да участва в тях.
И накрая лидерите на опозицията в Черна гора са подсъдими – срещу тях са повдигнати официални обвинения за опит за организиране на държавен преврат с поддръжката на Русия.
Всичко това въобще не прилича на благополучното и демократично европейско бъдеще, което беше обещано на региона през 2003 г. на срещата на върха в Солун, когато ЕС обяви, че ще приеме всички държави от Западните Балкани.
Оттогава това обещание беше изпълнено само за Хърватия, а за останалите държави дори няма примерна дата за включване, макар някои от тях да са получили официален статут на кандидати преди повече от 10 години.
И едва сегашната криза, обхващаща целия регион, принуди бюрократите в Брюксел да си спомнят, че Западните Балкани все още са в Европа.
Виновни за настоящата криза бяха намерени бързо. Това са Русия, Турция и дори Китай, който със своите кредити и инвестиции тласка балканските лидери да се държат деструктивно и да не изпълняват европейските препоръки.
Белград към ЕС: Велика Албания значи война на Балканите
Балканите - следващото бойно поле за Русия и САЩ
Хашим Тачи: Сърбия иска да анексира Косово по кримския модел
Такова обяснение буди много въпроси. Доминирането на ЕС в икономическия и в политическия живот на Западните Балкани е безпрецедентно. Такива силни позиции Брюксел няма в нито един друг регион на света. И ако даже при такива почти идеални условия ЕС не е способен да демонстрира стабилизиращата роля на своята външна политика, то къде въобще той може да направи това?
Разбира се, страните от Западните Балкани не живеят във вакуум. Те имат политически, икономически и исторически връзки не само с Европа. Но тези връзки отстъпват многократно на отношенията с ЕС и рядко противоречат на процеса на европейската интеграция.
Руската експанзия в балканската енергетика спря преди няколко години. А в областта на политиката активността на Русия в региона се свежда до недоволство от разширяването на НАТО.
Политиката на Турция на Балканите в още по-голяма степен се състои само от ярки жестове, насочени преди всичко към вътрешната турска аудитория. Османската носталгия на Анкара се ползва с известен успех само сред босненските мюсюлмани, а останалите откровено плаши, включително мюсюлманското население на Албания и Косово.
И накрая, милионите долари, които Китай инвестира в Западните Балкани, говорят по-скоро за това, че китайското присъствие в региона засега е минимално. В света е сложно да бъде намерена друга група страни, където икономическата роля на Пекин да е по-малка.
И в търговията, и в инвестициите на Западните Балкани ЕС доминира тотално. А във външната политика местните лидери дори не се опитват да предлагат някаква алтернатива на европейската интеграция.
Въпреки всичко това влизането на Западните Балкани в ЕС сега изглежда по-малко реалистично, отколкото през 2003 г.
Главната причина за това е бездействието на самата Европа, където политиците, медиите, а след тях и избирателите сляпо вярват в напълно невярната представа за Западните Балкани като огромна черна дупка, където нищетата и фанатичната междуетническа омраза е невъзможно да бъдат преодолени.
С населението си от 18,3 млн. души обаче регионът е по-малък от Румъния. Подобно е положението с идеята за балканската нищета. Естествено, че по скандинавските стандарти Западните Балкани са много бедни. Но по световните – съвсем не. Ако се пресметне средният брутен вътрешен продукт на човек от населението в шестте страни от региона през 2015 г., той ще се окаже два пъти по-висок от украинския и само с 16% по-нисък, отколкото беше в България през 2006 г. А българското равнище на показателя беше оценено като напълно достатъчно, за да влезе страната в ЕС на 1 януари 2007 година.
Приказките за междуетническата омраза и другите балкански диващини също са силно преувеличени. Западните Балкани не са Турция. Тези страни са живели няколко десетилетия при социализма с неговите мощни интегриращи обществени механизми. Там отдавна е постигната всеобща грамотност, достъп до медицинско обслужване, по-голямата част от населението живее в градовете, а в съзнанието на хората са култивирани основните представи за равенството между половете и религиите.
Това са застаряващи общества със средна възраст около 40 г., поради което повечето им граждани ясно помнят войните от края на миналия век и съвсем не искат тяхното повторение. Естествено, междуетническата неприязън не е изчезнала, но отдавна е престанала да бъде определящ фактор в обществения живот.
И накрая, балканските страни са достатъчно демократични държави с реална политическа конкуренция. Наистина през последните няколко години ситуацията в тази област сериозно се влоши, но смяната на властта все още става чрез избори, медии и опозиционни партии
Само че, независимо от тези благоприятни условия, през последните 15 г. ЕС така и не успя да постигне устойчива и дълготрайна стабилност на региона. Всъщност такава задача не е била и поставяна, а вместо нея политиката на Брюксел преследваше съвсем друга цел – на Балканите да е тихо.
Лидерите на Германия и Италия никога не са се занимавали сериозно с проблемите на Западните Балкани, макар тези две страни да имат огромно влияние в региона, особено икономическо. Вместо това балканските въпроси бяха прехвърлени на еврокомисарите.
Това беше удобен способ за демонстриране, че в европейската външна политика все пак има въпроси, по които страните от ЕС са единни. В случая със Западните Балкани, обаче това рядко срещано европейско единство се дължи основно на единодушното нежелание да се пипат балканските проблеми.
А за брюкселските бюрократи дългосрочните последствия са къде по-маловажни от възможността да се отчита прогрес в краткосрочен план. Балканските лидери добре усвоиха правилото, че ако не ги устройва някое предложение от ЕС, е необходимо да упорстват и тогава след известно време, на ще им бъде направено друго предложение. Защото брюкселските бюрократи не могат нито да оказват силен натиск, нито да чакат дълго. Те трябва да запишат, макар и малки успехи в своите отчети.
Особено пагубна е политиката на ЕС за човешкия потенциал на Западните Балкани. Младата, образована и активна част от населението, която би могла да работи за модернизирането на икономиката и обновяването на политическата система на региона, емигрира и се труди за процъфтяването на Германия, Австрия или Италия.
Сърбия: Имаме ракета, която може да достигне до всички стратегически градове в региона
Рама заплаши ЕС с "кошмар" и "лудост" на Балканите
Черна гора обвини руски граждани в тероризъм
Особено поучителен е примерът с Македония, от страната с население от 2 млн. души, в периода 2001-2015 г. са емигрирали 106 000 души. Мнозинството от тях са заминали, получавайки български паспорти. България с готовност им ги издава, защото смята, че македонците всъщност са българи. А македонците радостно ги взимат, защото България е страна от ЕС и за нейните граждани са отворени трудовите пазари в Западна Европа.
Така излиза, че жителите на Западните Балкани могат да отиват в ЕС, но балканските страни не могат да получават достатъчно големи субсидии от Брюксел, с които да стимулират своята икономика и да забавят бягството на младите хора.
Нещо повече, ЕС реагира много бързо и болезнено, ако сътрудничеството на балканските страни с трети държави става прекалено голямо, дори и ако става дума само за икономиката. Тук можем да си спомним за европейския отказ от строителството на руския газопровод „Южен поток“ или разследванията срещу китайския проект за високоскоростната железница Белград-Будапеща.
Европейските лидери трябва да спрат да изпадат в ужас от перспективата да преминат от мъгляви приказки към реални действия за приемането Западните Балкани в ЕС. Подобно решение няма да бъде популярно сред техните избиратели, но и няма да създаде особени проблеми. Въпреки илюзиите на мнозина ЕС не е гаранция за процъфтяването на всички членове. Той е единен пазар, няколко общи финансови програми и координация на политиките в някои области. Плюс възможността да се въведат външни механизми за контрол на изоставащите страни.
Реалната интеграция на страните от региона в ЕС нито ще е много скъпа, нито много трудна. Всичко необходимо за нея е политическа воля в Брюксел.
