К нигите притежават специална сила. Ние четем, купуваме или заемаме, подкрепяме обществените библиотеки и провеждаме кампании, за да ги поддържаме отворени и функциониращи. Когато библиотеките са затворени и когато определени книги са забранявани и заличавани по време на конфликт, знаем, че нещата наистина са поели в много лоша посока. В основата на тези заключения стои предположението, рядко проверявано, че книгите неизменно са част от силите на доброто: цивилизационно влияние, което трябва да се цени и съхранява.
Но какво да кажем, ако не са? Книгите не са само жертви на войната, те са и главни герои и чрез своя принос подпомагат научните открития, разузнаването и пропагандата. Те развиват и представят идеологиите, които настройват нациите една срещу друга, поддържат стереотипите, които водят до жестокости и геноцид. Книгите никога не са над сблъсъка. Понякога те отразяват човешките слабости и злите намерения на онези, които предизвикват войните.
Тези парадокси можем да изследваме през призмата на един бестселър - „Моята борба“ на Адолф Хитлер. Подобно на своя автор, при първото си публикуване през 1925 г. тя изглеждала обречена на забрава: първата част била продадена само в 1500 копия и, ако издателят не бил един от най-ревностните поддръжници на Хитлер, прословутата втора част, която съдържа голяма част от токсичните расови възгледи, никога нямало да види бял свят (продадени били само 500 копия). Но колкото повече нацистите утвърждавали властта си, толкова повече нараствали продажбите.
Когато през 1933 г. триумфалният нов режим започнал да прочиства „декадентската“ литература от германските обществени библиотеки, нейно място заели „Моята борба“ и други основни книги като неразбираемия „Мит за ХХ-ти век“ на Алфред Розенберг. Новите издания в различни формати я направили достъпна за всички германски граждани и скоро се превърнала в обичаен подарък за младоженци, които започвали да създават своите домове. От офицерите и учителите се очаквало да имат солидни познания за текста, които да разпространят сред своите войски и ученици. До края на войната, благодарение на принудителните продажби на книгата на училища, обществени библиотеки и предпазливите покупки от населението като цяло, в обращение в Германия били девет милиона копия.
Ако „Моята борба“ присъствала задължително във всяко германско домакинство, макар и не непременно добре приветствана, то читателите другаде не били принудени да притежават книгата. Това, че била така широко разпространена, създало интересна история. Английските и американските читатели за първи път имали достъп до „Моята борба“ едва през 1933 г., когато Хитлер бил обект на любопитство на международната сцена, и то само в съкратена версия. Това не се случило, за да я направи по-достъпна, а по-скоро, за да бъде редактиран текстът и да се изрежат по-провокативните части. Президентът Рузвелт се оплакал, че „този превод е толкова изчистен, че дава напълно невярна представа за това, което казва Хитлер“. Въпреки това били продадени повече от 50 000 копия. Франция също имала две съперничещи си издания - едното толкова щедро съкратено, че предизвикало у френската десница, отчаяние от собственото им правителство и създало розов възглед за хитлеризма.
Едва през 1938-39 г., когато войната била неизбежна, читателите във Великобритания и Съединените щати вече можели да се запознаят с оригинала на „Моята борба“, в нов превод, наличен както в книжна форма, така и на 18 седмични вноски (на цена от шест пенса всяка). Въпреки че изглежда намерила много малко почитатели, от издателска гледна точка книгата имала невероятен успех. Издателят, Хътчинсън, препечатвал версията на книгата шест пъти между 1939 и 1943 г. От издателството подчертали, че възнагражденията, които обикновено се изплащали на автора, били предавани отдела на Червения кръст, отговорен за книжната служба за военнопленници.
Въпреки че британското правителство въвело по-строга цензура върху печатното слово от началото на войната, нямало опити да се попречи на достъпа до „Моята борба“. Напротив, обществените библиотеки скоро започнали да купуват допълнителни копия, за да се справят с търсенето. През декември 1939 г. библиотечната служба на окръг Кент съобщила, че има 52 копия в обращение. Е, не съвсем колкото 135-те копия на абсолютния бестселър „Отнесени от вихъра“, но въпреки това, забележителен брой. Това говори за безгрижното чувство, което британците имали през този период (и толкова дразнело техните американски съюзници) и третирали съперничещите идеологии повече като нещо интересно и любопитство, отколкото като реална заплаха. Когато британската армия се настанила в казарми из английската провинция, „Моята борба“ била препоръчителна покупка за всички лагерни библиотеки.
Идеята била, че колкото повече хора били изложени на словата на Хитлер, толкова по-убедени ще бъдат в злините на нацистка Германия. Изглежда това наистина сработило. Когато на Джоан Стрейндж, член на „Лигата на мира“, било изпратено копие на книгата от неин немски приятел - Сеп Щрасер, тя неохотно съзнала необходимостта от война. Докато Сеп бил уверен, че това ще направи Джоан пламенна националсоциалистка, на нея ѝ трябвало да прочете само няколко страници от „Моята борба“, за да разбере, че няма шанс да възприеме подобни възгледи. По същия начин някои британски военнопленници използвали „Моята борба“, за да прекарват безкрайните си часове в плен.
Сидни Литерланд, син на архитект, бил на път да получи своите квалификации за архитектура, когато бил повикан през февруари 1940 г. Той бил заловен в Крит и местен в няколко лагера, в един от които всички затворници били снабдени с копия на „Моята борба“ на английски. Не направи впечатление:
„Наистина с голямо упорство я прочетох от кора до кора, което ми даде представа за възхода на Третия райх и по-специално за антисемитизма на Хитлер и всички ужасни последици от неговия режим ... Като цяло вестниците не се пазеха, тъй като бяха високо ценени като тоалетна хартия и подобна съдбата сполетя много от копията на „Моята борба“, включително моето.“
В Германия с обръщането на войната отношението към текста на Хитлер също се променило. До 1944 г. издателската индустрия била в смут. Централата й в Лайпциг до голяма степен била разрушена и повечето книжарници били затворени поради липса на персонал и ресурси. Докато съюзническите войски окупирали родината им, германските семейства не бавили да се отърват от компрометиращите текстове и майсторството на фюрера не било пощадено. Млада жена, изпълнителен директор на издателство, хваната в капан в Берлин в края на войната, записала, че нацистката литература все още можела да бъде полезна в бомбардираните домове, в които са се укривали.
„Студът не иска да си отиде. Седя прегърбена на табуретката пред нашата печка, която едва гори подклаждана с всякаква нацистка литература. Ако приемем, че всички правим едно и също нещо, а ние го правим, „Моята борба“ отново ще бъде една рядка книга, колекционерски предмет.“
Така и се оказало. Дори на панаирите на книгата търговците дълго време не били склонни да показват копия от текста на Хитлер. В Германия едва през 2016 г. „Моята борба“ била публикувана отново в скъпо и внимателно анотирано научно издание. Но първоначалният му успех е доказателство за това, че книгите носят в себе си цялата сложност на човечеството.
Книгите могат да бъдат източник на вдъхновение и образование, да осигуряват комфорт и релакс. Във времена на конфликт обаче силата им да убеждават разкрива една тяхна различна страна. Книгите наистина могат да се превърнат в семена на идеологии и дори да станат боеприпасите на войната - толкова отдадени на каузата, колкото и техните читатели.
