М ного семейства имат скрито минало, за което често не се говори - Кагни Робъртс изследва какво въздействие могат да имат те, след като приятелката му Александра Гамлин разкрива тайната на собственото си семейство, пише BBC.
Ето я и нейната история, разказана от първо лице:
Баба ми често ми е разказвала историята на своята баба, жена на име Лулу Мей. Тя е родена през XIX в. в плантация в Нюбъри, Южна Каролина, където родителите ѝ са били поробени. Като млада жена Лулу Мей е изнасилена от белия собственик на плантацията. В резултат на това се ражда бащата на баба ми, моят прадядо Уолтър, роден в началото на ХХ век.
Въпреки че робството в САЩ официално приключва през 1865 г., за чернокожите в много южни щати, като Южна Каролина, еманципацията не означава край на робството. Основните аспекти на робството продължават да съществуват съгласно приетите закони, които означават, че чернокожите граждани сключват договори за служба или труд с бившите си бели поробители, които продължават да бъдат наричани техни "господари". Сегрегацията и дискриминацията се затвърждават в рамките на тези расистки закони, наречени "Джим Кроу", чак до XX век.
Въпреки това, за разлика от повечето бебета, родени при такива обстоятелства, моят светлокож прадядо израснал с ясното съзнание кой е баща му. Той прекарва по-голямата част от младостта си с белите си полубратя и сестри в "главната къща", където живее собственикът на плантацията и семейството му, докато работниците и бившите роби живеят в колиби.
"Знам само, че не му се е налагало да работи на памуковите полета и да върши цялата тази тежка работа, защото е оставал в къщата на господаря си, който всъщност е бил неговият баща, защото е бил първороден син на тази мис Лулу Мей, млада девойка" - казва баба ми, Рекалия Рут Дейвис Чайлдрес.
How secrets affect familieshttps://t.co/Acp2tR8SML
— Damn Interesting (@DamnInteresting) April 18, 2023
По-късно Лулу Мей се омъжва за чернокож мъж и има още деца - по-малките братя на Уолтър, които живеят в колиба в плантацията.
Когато Уолтър става тийнейджър, той се присъединява към американската армия и по-късно служи в Първата световна война.
Възможно е по това време, а може би и по-рано, Уолтър да е взел решението да се ориентира в света, минавайки за бял човек.
Историята на расовото "преминаване" в САЩ - решението да се представяш за бял в отговор на жестока дискриминация и насилствен расизъм - е малко по-различно документирана. Тя обикновено се пази от семействата, а не се записва официално. Една от причините за това, разбира се, е, че решението е било тайна. Освен това семействата на чернокожи американци обикновено срещат трудности при проследяването на историята си поради робството, приключило през 1865 г., и начина, по който с течение на времето са били водени записите от преброяванията.
В някои случаи "преминаването" не е включвало активно твърдение, че са бели, а просто не са поправяли другите хора, когато те са правили това предположение. В други случаи то е включвало сложни схеми в отчаян опит за свобода и безопасност, както в случая на Елън и Уилям Крафт, съпружеска двойка, която в средата на XIX в. бяга от Южна Джорджия на Север. Елън се представя за бял мъж, а Уилям - за неин личен слуга.
Брайън Лоури е социален психолог в Станфордския университет и автор на книгата "Безкористно": за идентичността и за това как социалният свят ни формира. Той определя расовото преминаване като донякъде променливо понятие: "[То може да описва] случаите, когато хората излизат в света и позволяват на другите да ви възприемат като расово нещо различно от това, което сте. То може да означава и каква раса вярвате, че сте."
Преминаването предлага осезаеми ползи във време, когато афроамериканските семейства не само се сблъскват с много бариери, но и неравенството във възможностите е закодирано чрез правната система. "Така че, ако някой е можел да получи достъп до тези ползи, той е щял да го направи, ако е имало какво повече да спечели", казва Лоури. "Нуждата да се направи това се дължеше преди всичко на естеството на системата". Въпреки това "тогава е било много опасно да се "премине".
Съществуваше и психологическото бреме да се изостави старата идентичност и общност. В книгата на Алисън Хобс "Избраното изгнание на расовото преминаване" се разказва за млада и амбициозна жена на име Елси Роксбъроу, която решава да премине като бяла и да прекъсне всички връзки със семейството си с надеждата да постигне по-лесно мечтите си, което в много случаи може да означава по-добра работа, право на глас и възможност да живее в по-добър квартал. По-късно Елси, която вече се казва Мона Моне, иска финансова помощ от биологичния си баща, който отказва. Няколко дни по-късно тя се самоубива.
"Мисля, че за хората, които са починали, това е трябвало да бъде опустошително за тях и за семейството им. Представете си какво би било да прекъснете всички връзки със семейството си и с приятелите си", казва Лоури. "Цената за семейството и за човека, който е трябвало да го направи, от психологическа гледна точка би била огромна." Според него това, че хората са били готови да понесат това бреме, говори много за тогавашното общество и за жестокостта, която то е упражнявало върху афроамериканците.
Моят прадядо не е прекъснал връзките с близките си. Вместо това той е преминал в публичното пространство, но не и в личното. Външният му вид му дал възможност да купи земя в Мичиган, когато се върнал от войната. Това оформило траекторията на цялата ми кръвна линия.
"[Човекът, който е продал фермата] е бил предубеден тип и тогава да продаде тази 40-акрова ферма на чернокож [не е било нещо, което би направил]", казва баба ми. Затова Уолтър "казал, че не е чернокож, че е индианец или нещо друго, всичко друго, но не и чернокож, толкова предубедени са били хората".
В личния си живот прадядо ми е живял като горд чернокож мъж. Той се оженил, отгледал семейството си на тази земя и по-късно я предал на децата си. Тя е издържала няколко поколения и е същата земя, на която е израснала майка ми. В моето семейство историята му се разказва с обич: той е направил това, което е трябвало да направи, за да оцелее, и е процъфтял въпреки трудностите. Всъщност той е помогнал и на братята си да напуснат Южна Каролина.
"Той изпрати за братята си от Юга да дойдат на Север. И така много чернокожи хора са се измъкнали от Юга - член на семейството ги е извел от Юга и оттам", казва баба ми. Въпреки че робството отдавна било приключило, "те трябвало да тръгнат през нощта, да се махнат", така че собственикът на плантацията да не разбере, че напускат. "Не си тръгваш, а оставаш в тази плантация, ето какво е било в действителност".
В моето семейство е трудно да се каже какво е било истинското въздействие на кончината на Уолтър и колко секретност е включвала тя. Поне на Уолтър не му се е налагало да лъже жена си и децата си - както се е налагало на някои, ако са се женили за бели жени. Близките му винаги са знаели. Но какво да кажем за по-широката общност? Имало ли е моменти, когато е бил в опасност, когато се е страхувал, че е преценил погрешно ситуацията и всеки момент може да бъде разкрит?
Както при много други семейни истории, има аспекти, които никога няма да узнаем. Когато разговарях с баба ми за тази статия, разбрах, че тя се определя като смесена раса, което не бях разбрала преди. "Никога не съм се смятала за определена раса, бях смесена", казва тя. "Наричат ни американци, от всичко по малко".
Не знам със сигурност кой е бил първият човек, който е разказал тайната на Уолтър на някого извън семейството. Но те трябва да са били сигурни, че обстоятелствата са се променили достатъчно и че е безопасно да се каже.
Дали тази гордост от волята за оцеляване на моя прародител влияе на въздействието на тайната върху моето семейство - потенциално превръщайки я в източник на сила, а не на болка и травма? Кагни попита водещи експерти в областта на пазенето на тайни за дългосрочното въздействие на пазенето на тайна и техните отговори бяха изненадващи.
Както и в случая с кончината на Уолтър, за която е знаело семейството му, но не и външният свят, разграничението между личен живот и тайна не винаги е ясно.
"Между личния живот и тайната може да има някои сиви зони", казва Слепиан. Някои хора може да не искат да говорят за пари и секс, например, от съображения за поверителност. "Но когато това се превърне в тайна, не става въпрос само за това, че някой не знае това нещо за вас, а за това, че вие възнамерявате да не научавате тази информация."
Въпреки че е толкова разпространено, наличието на тайни може да има своята цена.
"Хората пазят тайни по най-различни причини, но най-вече за да защитят отношенията си, себе си или другите. Тайните стават вредни, когато връзката е наранена или когато преследва притежателя на тайната", казва Еван Имбър-Блак, професор по брачна и семейна терапия в Mercy College в Ню Йорк.
Данните от проучванията на Слепиан също сочат, че тайните могат да навредят на притежателите си. Пазенето на тайна се свързва с по-ниска удовлетвореност от живота, по-ниско качество на взаимоотношенията и симптоми на лошо психологическо и физическо здраве. Човек може да си помисли, че това се дължи на стреса и тревогата от необходимостта да се крие нещо от другите, но според Слепиан истинските причини са по-сложни.
"Идеята, че тайните ни вредят най-вече защото криенето им е трудно и стресиращо, се оказва погрешна", казва той. "Нашите тайни наистина ни вредят, но често по други причини, свързани с чувството за срам, изолация и неавтентичност. Тези преживявания могат да ни накарат да се чувстваме безпомощни, а задържането на тайната в разговор е само малка част от болката и стреса, причинени от тайните."
В случая със семейството на Алекс сигурно е имало моменти, в които запазването на тайната наистина е предизвиквало стрес и болка. Но дали въздействието е било различно, защото е било механизъм за оцеляване?
Лоуъри предполага, че въздействието на предаването може да се разпространява през поколенията, но по-широкият контекст на потисничеството може да има още по-силно въздействие.
"Има голяма вероятност да се случи някаква остра травма или трагедия, която да оформи хората, чиито семейства са преминали през расо, което след това да повлияе на начина, по който хората се държат днес", казва той. "Това може да доведе до липса на идентичност, като няколко поколения не могат да бъдат проследени. В действителност обаче тази травма е отражение на невероятните деградации на цялата държавна система, на които по някакъв начин са били подложени всички от чернокожата общност."
Все пак индивидуалното въздействие на една тайна може да бъде различно. Алекс казва, че се чувства овластена от скритата история на семейството си и от смелостта на своя прародител. Това я кара да се чувства безстрашна и сигурна в себе си и в рода си.
За тези, които не се чувстват толкова положително от тайната на семейството си, Слепиан има съвет: помислете как ви кара да се чувствате запазването на тайната. Ако отговорът е "виновен", може би е време да се поучите от миналото и да направите различен избор в настоящето - включително може би да бъдете по-открити.
"Когато хората се чувстват виновни, те се мотивират да направят нещо по въпроса. Не можете да промените миналото, колкото и да ви се иска да е така. Но можете да се движите в правилната посока днес и можете да продължите да го правите и утре."
