Д а бъдем амбициозни означава да се стремим към постижения не заради самите постижения, които трябва да бъдат високи, а заради това да се отличим от другите. Ако всеки от нас беше последният човек на земята, нямаше да има смисъл да сме амбициозни.
По думите на римския стоик Сенека: "Амбицията, луксът и капризът се нуждаят от сцена; ще ги излекуваш, ако им попречиш да бъдат гледани".
Опасностите, които крие амбицията, са три.
Първо, трябва да внимаваме за това, което желаем. В едно от писмата си Сенека казва на Луцилий: "В обикновената реч често казваме, че се радваме, че един човек е избран за консул, или че друг се е оженил, или че жена му е родила - събития, които далеч не са причина за радост, а често са начало на бъдеща скръб."
Като цяло, колкото по-малко имаме, толкова по-свободни и по-богати сме.
Второ, амбицията е насочена към бъдещето; да живеем с амбиция означава да живеем в страх и безпокойство, като отхвърляме момента, който е пред нас. Тъй като амбицията ни обвързва с външни фактори, в крайна сметка, тя ни прави зависими (и уязвими) от тях. Както казва Сенека: "Свободата не идва даром. Ако я цениш високо, трябва да обезцениш всичко останало."
Трето, амбицията често е разрушителна. Велики лидери като Цезар, Помпей и Марий, които са водени от амбиция, не контролират дори себе си и в резултат на това в крайна сметка вършат ужасни неща: Мариус води армии, но амбицията води Мариус.
Докато тези мъже са се вихрели над целия свят, те самите били точно като торнадата, които въртят всичко наоколо, защото самите те се въртят. Никой не става щастлив за сметка на чуждото нещастие.
Целта на работата не е да задоволяваме собствените си интереси, дори и да търсим само къща насред гората, а да помагаме на другите и да движим човечеството напред - което във всеки случай е най-добрият начин да задоволим себе си.
Най-висшата мъдрост може би се състои в това, че не е необходимо да бъдем амбициозни, за да бъдем високопоставени или за да се чувстваме живи. Всъщност често дребните ни амбиции са тези, които ни спъват.
Ако търсим славата, ще трябва да приемем заблудените ценности на мнозинството: Умението да се върши нещо нередно е начинът, по който човек може да се сдобие с популярност. Трябва да направите себе си като тях: те няма да ви одобрят, ако не ви разпознаят.
Въпреки че би било глупаво да търсим слава, все пак може да попаднем в нея благодарение на добрите си дела, като в този случай трябва да я използваме за по-голямо добро.
Ако се стремим към богатство, би било добре да помним, че то не е отговор на проблемите ни, тъй като има много богати хора, които въпреки това се чувстват нещастни, а понякога още по-нещастни, защото са богати.
Може би богатството увеличава удоволствията ни, но най-големите удоволствия във всеки случай са прости и лесни за получаване, стига само съзнанието ни да е отворено за тях. Ако не друго, богатството ни отдалечава от удоволствията, като ни приучава към лукса и насочва вниманието ни към него: Най-много се наслаждава на богатството този, който има най-малка нужда от него. Докато мисли за увеличаването му, той забравя за неговата употреба.
