Н а 13 март през далечната 1899 г. в Цюрих е роден големият български музикант, композитор и педагог Панчо Владигеров.
Той е отгледан в семейството на интелектуалци и безспорно средата оказва важно влияние върху неговия житейски път и развитието на личността му.
Владигеров е роден в Швейцария, но там живее за кратко. Докато е малък, родителите му се местят в България и заживяват в Шумен. Вероятно от родителите си Панчо и неговият брат близнак - Любен наследяват любовта към музиката.
Първата учителка на бъдещия велик композитор е майка му, а по-късно обучението му поема преподавателката Павла Жекова. Тя е очарована от талантът на младия българин, който изгрява още на 8-годишна възраст, когато Владигеров прави първото си участие в концерт.
През 1908 г., трагедия сполетява семейството на Панчо. Баща му умира и отговорността за него и брат му пада изцяло върху плещите на майка му. Семейството се мести в София, където младият творец се записва в Музикалното училище. Негови учители са чехът Хенрих Везнер, както и най-изявеният български композитор Добри Христов. Именно образованието и добрите основи, които Панчо Владигеров получава в София се оказват един от ключовите елементи в бъдещото му творческо развитие.
В началото на второто десетилетие на ХХ век, пътят на младия музикант го отвежда в чужбина.
По предложение на френския цигулар Анри Марто, Владигеров заминава за Германия, където постъпва в Берлинската консерватория. След 2 години усилен труд, българинът е приет във Висшето музикално училище, което също се намира в немската столица. Завършва го с пълно отличие, а талантът му е признат от много негови колеги и преподаватели.
Още в студентските си години Владигеров нееднократно участва и печели престижни международни конкурси. В периода на Първата световна обаче, друга служба се нуждае от младия Панчо. Първата световна война е към своя край и композиторът, връщайки се в България заедно с брат си, трябва да отслужи военната си повинност. Той се присъединява към военния симфоничен оркестър, като по този начин остава далеч от кървавите сражения на фронта.
Продължава да работи, да живее и да композира, като до 30-те години написва много и разнообразни произведения. Докато пребивава за кратко в България, Владигеров се среща с Екатерина Жекова – дъщеря на учителката му по музика. Двамата се влюбват и се женят през 1930 г., след което заминават за немската столица. Положението в Берлин обаче е по-различно от преди. Нови, по-крайни партии започват да намират пролука към властта и печелят благоволението на народа. Антисемитските нагласи се разрастват и маестро Владигеров, който е има и еврейски корени, решава да се върне в България.
В София той лесно си намира работа като учител в Музикалната академия и преподава там в продължение на 40 години. Много български таланти правят първите си стъпки именно под ръководството на Владигеров.
В годините до края на Втората световна война, авторитетът на маестрото се издига до световни висоти. Той е член на съвета на Международното сдружение на композиторите, в който е и небезизвестният Рихард Щраус. След 9 септември 1944г., талантът му е признат и от новата власт в България.
Той продължава с музикалната дейност и често е член на комисиите в състезанията за певци и инструменталисти. Композиторът представлява България на много международни конференции и комитети, които защитават мира. Междувременно продължава да работи като преподавател в Академията, като обучава родни таланти като Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Пенчо Стоянов и др. Удостоен е с Димитровската награда, както и званията „Народен“ и „Герой на социалистическия труд“. Маестрото среща смъртта си на 8 септември 1978 г. в София. По негова воля, къщата му остава музей и до днес. Националната музикална академия носи името на големия композитор и до ден днешен.
Сред произведенията на Владигеров се открояват рапсодията „Вардар“, баладата „Луда гидия“, писана по произведението на поета Пенчо Славейков, операта „Цар Калоян“, балета „Легенда за езерото“ и много други.
