Н якои неща във Вселената светят с постоянна, поддържаща живота светлина. Някои излъчват светлина от други източници. Някои проблясват в голяма експлозия, за да не бъдат видени никога повече. А някои пулсират. Подобно на тиктакащ - или по-скоро мигащ - часовник, някои енергийни източници във Вселената ни удрят с лъч след лъч от фотони, които светват и изгасват по точно определен график.
Всъщност има доста видове обекти, които правят това. Но учените наскоро са открили един конкретен източник на мигаща светлина, който се оказал особено озадачаващ. Той примигва приблизително веднъж на всеки 21 минути и според архивните данни прави това поне от 1988 г. насам. Нарича се GPM J1839-10 и не се знае какво представлява.
Учените разработват термоядрен ракетен двигател с температура по-висока от тази на Слънцето
Обикновено, ако забележите пулсиращ обект, първият ви инстинкт е да го определите като пулсар. Пулсарите са бързо въртящи се неутронни звезди със силни магнитни полета, които генерират радиоструи в магнитните полюси. Ако полюсите им не са насочени директно към Земята, ще се видят тези радиоструи само когато се завъртят, за да ни ударят, предизвиквайки невероятно последователен импулс.
Но в допълнение към пулсациите, ключът към идентифицирането на пулсара е времето. Пулсарите се въртят невероятно бързо - някои от тях ни удрят с радиолъчите си веднъж на милисекунда, а най-дългите импулси излизат навън около веднъж в минута. И сякаш не могат да се движат по-бавно от това. Бързото въртене, което ги кара да "мигат", захранва и радиоструйките на звездата. Ако те се забавят, струите угасват напълно (изследователите всъщност наричат това "линия на смъртта на пулсара"). Така че шансът да се забележи пулсар с 21-минутен интервал на импулсите е невероятно малък.
Раждането на звездите: Това са едни от най-зрелищните космически кадри
Има и други варианти, но и те не са много подходящи. Това може да е магнетар (друг вид неутронна звезда, която е склонна към изблици на активност), но те обикновено произвеждат рентгенови лъчи заедно с радиоизблиците си, а последният, който е открит с такъв интервал на импулса, спря да излъчва след около три години. GPM J1839-10 изглежда не произвежда рентгенови лъчи, а излъчва от три десетилетия и половина.
Или пък може да е т.нар. намагнетизирано бяло джудже. Това също е далечен шанс, тъй като никога досега не е виждано бяло джудже да излъчва свръхярко радиоизлъчване (да не говорим за взривове). Но тъй като масата на белите джуджета е много по-голяма от тази на неутронните звезди, те биха се въртели по-дълго и биха могли да достигнат скорост на въртене, подобна на тази, наблюдавана при GPM J1839-10.
Това е най-голямото космическо „огледало“
Изследователите все още не са напълно готови да се откажат от нито една от тези идеи, независимо колко далечни са те, главно защото нямат добре подхождаща алтернатива. Вероятно ще са необходими допълнителни изследвания, за да се определи какво точно е това нещо, а наблюденията, необходими за изследването на тези неща, не са съвсем лесни за получаване.
Може би ще мине известно време, докато се разгадае загадката на GPM J1839-10. Докато не се случи, тя просто ще продължи да пулсира, дразнейки учените с обещанието за отговори на големи въпроси.
криза, която тихо расте" />
