В историята на човечеството има събития, които не се раждат на бойното поле, нито в блясъка на царските дворци, а в тишината на рационалната държавническа мъдрост. Такова събитие се случва на 27 юли 1377 г. в адриатическата република Рагуза (днешният Дубровник).
В този ден Великото събрание на града приема законов акт, който променя завинаги борбата с заразните болести и поставя основите на съвременната епидемиология.
В епоха, когато Черната смърт опустошава Европа, а хората търсят обяснение за чумата в божия гняв или движението на планетите, малката морска република прави нещо революционно – въвежда първата в света официално организирана държавна карантина.
Сянката на Черната смърт и адриатическият кошмар
За да разберем величината на това решение, трябва да се върнем в средата на XIV век. Между 1347 и 1351 г. опустошителната вълна на бубонната чума помита континента, заличавайки между една трета и половината от населението на Европа. За такъв процъфтяващ търговски възел като Рагуза, чието богатство се дължи изцяло на интензивния корабоплавателен и сухопътен обмен, епидемиите са равни на смъртна присъда.
При всеки нов слух за чума градовете в тогавашна Европа реагират първично и панически – те затварят напълно портите си, прекъсват всякаква търговия и парализират живота си.
За Рагуза обаче пълната изолация означава икономически фалит. Гражданите и управниците на града си дават сметка, че е нужен нов, по-интелигентен подход: начин да се защити здравето на хората, без да се унищожава търговията.
Законът от 1377 г. и „Трентина“-та
На 27 юли 1377 г. градският съвет на Рагуза гласува историческото решение, записано в известната „Зелена книга“ на републиката под заглавието „Veniens de locis pestiferis non intret Ragusium nel districtum“ („Идващите от инфектирани среди да не влизат в Рагуза или нейната област“).
Законът гласи, че всички търговци, пътници и екипажи на кораби, пристигащи от региони, засегнати от чума, трябва да прекарат точно 30 дни на изолирани места в близост до града – най-напред на близките скалисти острови Млйет и Цавтат. През този период затворените хора са длъжни да наблюдават здравословното си състояние, докато градските власти им осигуряват храна и прясна вода.
Тази 30-дневна изолация първоначално е наречена на италиански „трентина“ (от trenta – тридесет). Впоследствие, на базата на натрупания опит и медицински наблюдения, периодът на изолация е удължен на 40 дни, за да се гарантира пълното приключване на инкубационния период на болестта. Тъкмо тази четиридесетдневна мярка ражда думата, която днес знае целият свят – карантина (от италианското quaranta – четиридесет).
Медицинският гений на Рагуза и Лазаретите
Това, което прави Дубровнишкия модел уникален за времето си, е неговата хуманност и зашеметяваща за XIV в. организация. Докато в други части на Европа болните биват изоставяни или изгаряни, Рагуза изгражда първата в света завършена система от специализирани изолатори, наречени лазарети.
През XV и XVI в. на самия бряг до града е изграден грандиозният комплекс Лазарети на Плоче – масивна каменна архитектура с отделни дворове, складове и жилищни помещения, където стоките се опушват и проветряват, а хората прекарват своя 40-дневен период в безопасни и хигиенични условия.
Резултатите са поразителни. Благодарение на строгия, но прагматичен контрол, Рагуза успява да премине през следващите вълни на чумата със значително по-малко жертви от съседните си съперници като Венеция и Генуа, запазвайки както живота на гражданите си, така и икономическия си статус на Адриатика.
Наследство, което спасява животи и днес
Решението на Рагуза от 27 юли 1377 г. превръща една малка република в пионер на общественото здравеопазване. Тяхното изобретение бързо е възприето от Венецианската република, а по-късно и от целия свят, превръщайки се в основен стълб на международната медицинска сигурност.
Днес, повече от шест века по-късно, когато думата „карантина“ отново стана част от ежедневието на цялото ни съвремие, стените на древните лазарети в Дубровник продължават да напомнят за онзи исторически момент. Денят, в който човешкият разум и държавническата организация надделяха над паниката и сляпата страх пред неизвестното.
- 1110 години без св. Климент Охридски
Има личности в българското минало, чието дело се превръща в самия гръбнак на нашата идентичност. За българския народ такъв духовен исполин е свети Климент Охридски.
На 27 юли 916 г. в Охрид престава да тупти сърцето на първия епископ, дякон и просветител, служил и писал на славянски език. В този ден българската земя се прощава с един от най-близките ученици на светите братя Кирил и Методий, но словото, което той зася в народната душа, остана да свети през вековете.
Неслучайно на тази дата Православната църква отбелязва и Деня на Светите Седмочисленици – равноапостолните Кирил, Методий и техните петима последователи Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий. Измежду тях обаче именно Климент беше онзи огнен дух, който превърна глаголицата и кирилицата от спасено от гонения книжовно съкровище в живо, дишащо оръжие на българската култура.
От гоненията в Моравия до спасителния бряг на Дунав
За да разберем величината на Климентовото дело, трябва да се върнем към драматичните събития от края на IX в. След смъртта на свети Методий през 885 г. Великоморавската мисия на първоучителите претърпява крушение. Учениците им са подложени на жестоки гонения, мъчения и затвор от страна на латинското духовенство. Оковани във вериги, Климент, Наум и Ангеларий са прогонени от пределите на Моравия и поемат по неизвестен път на юг.
През зимата на 886 г. тримата изтощени, но несломени мъже достигат бреговете на Дунав при крепостта Белград. Българският управител ги посреща с почести и незабавно ги изпраща в столицата Плиска.
За покръстена България това е истинско божествено провидение. Княз Борис I, който с държавническа мъдрост търси начин да замени византийското влияние в църквата със собствено славянско богослужение, прегръща просветителите с отворени обятия.
Охридската школа: Апостолски труд и над 3500 ученици
Осъзнавайки, че за утвърждаването на новата вяра са нужни не само книги, но и хора, княз Борис I изпраща св. Климент в югозападните български земи – в областта Кутмичевица с център Охрид. Там започва епичен книжовен и просветен подвиг, който няма аналог в тогавашна Европа.
За малко повече от седем години св. Климент създава Охридската книжовна школа. С неуморна енергия той лично обучава над 3500 ученици – бъдещи свещеници, дякони, писари и учители.
Климент улеснява и самата графична система, усъвършенствайки и опростявайки писмеността, за да стане тя достъпна за всеки. Но грижата му за народа не спира до духовните двери – той учи хората как да облагородяват овощните дървета, строи църкви и манастири и лекува болните.
През 893 г., на Великия Преславски събор, св. Климент е ръкоположен за първия „епископ на славянския език“. От този момент нататък българската църква вече говори и проповядва на езика на своя народ.
Заветът на първоучителя
Когато през лятото на 916 г. препoдобният старец усеща, че силите го напускат, той се оттегля в съградения от него манастир „Свети Пантелеймон“ над Охридското езеро. Дори в последните си дни той не оставя перото, дописвайки последните си преводи. Там, на хълма Плаошник, св. Климент склопява очи, оставяйки след себе си една напълно преобразена държава.
Благодарение на неговия неуморен труд и този на свети Наум, Царство България се превръща в люлка на славянската писметност и култура. Изградената от Климент духовна крепост осигури фундамента за последвалия Златен век при цар Симеон Велики и превърна България в духовен дарител за целия източноправославен свят.
Още събития на 27 юли:
- 1878 г. – Руско-турска война (1877-1878): Руски войски навлизат във Варна и освобождават града от османска власт.[1]
- 1953 г. – Приключва Корейската война: САЩ, Народна република Китай и Северна Корея подписват примирие. Президентът на Южна Корея отказва да подпише примирието, но обявява, че ще го спазва.
Родени:
- 1824 г. – роден е Александър Дюма син, френски писател
- 1930 г. – роден е Наум Шопов, български актьор
Починали:
- 1841 г. – умира Михаил Лермонтов, руски писател и поет
- 1959 г. – умира Александър Цанков, министър-председател на България
- 1980 г. – умира Мохамед Реза Пахлави, шах на Иран
