Б ългарската политическа сцена осъмна в състояние на шок, граничещ с катарзис. След години на фрагментация, постоянни предсрочни избори и „политическа безизходица“, която сякаш нямаше край, 52-то Народно събрание се очертава като мястото, където България най-после излезе от омагьосания кръг.
Победата на формацията на Румен Радев „Прогресивна България“ с мнозинство не е просто поредната новина от изборната нощ – това е тектонично разместване, което слага точка на близо три десетилетия политическо лутане и коалиционни пазарлъци.
За първи път от далечната 1997 г. насам, една политическа сила поема цялата отговорност за управлението на държавата, без да се налага да прави болезнени компромиси с идеологически опоненти.
Последната стабилност
За да разберем мащаба на това събитие, трябва да се върнем назад към пролетта на 1997 г. Тогава България беше на ръба на оцеляването – хиперинфлация, опашки за хляб и срив на институциите доведоха до оставката на кабинета „Виденов“ и масови протести, които пренаредиха обществената енергия.
Тогава Обединените демократични сили (ОДС), водени от Иван Костов, спечелиха впечатляващите 137 депутатски места. ОДС не беше просто партия, а символ на надеждата за „нормализация“. Те управляваха като единен, монолитен блок и успяха да наложат реформи, които промениха лицето на страната.
Оттогава насетне обаче, българската демокрация се превърна в заложник на математиката – всяко следващо правителство беше плод на сложни, често противоестествени съюзи.
През последните 29 години станахме свидетели на поредица от правителства, които имаха пукнатини в основите си още преди да са положили клетвата пред Народното събрание.
От тройната коалиция, през трудните мандати на ГЕРБ, които често разчитаха на подкрепа на „патерици“, до последните години, в които партиите бяха толкова разделени, че дори изборът на председател на парламента се превръщаше в непосилно предизвикателство.
Всяко от тези правителства падаше или заради вътрешни разпри, или заради невъзможността да се постигне консенсус по критични теми, оставяйки у гражданите горчивия вкус на нестабилност. Властта се размиваше между много партньори, а отговорността се губеше някъде по трасето – когато нещо се объркаше, всеки сочеше с пръст другия.
Българската политика след 1997 г. - тетрадка с много разкъсани страници
- Периодът започна с правителството на Иван Костов (1997 – 2001), което остана в историята като последното единно управление.
- След него дойде ерата на Симеон Сакскобургготски (2001 – 2005). Неговото правителство, съставено от НДСВ и ДПС, също успя да изкара пълния си мандат, разчитайки на инерцията от промяната и личния авторитет на бившия монарх.
- През 2005 г. видяхме „Тройната коалиция“ на Сергей Станишев (2005 – 2009), включваща БСП, НДСВ и ДПС. Въпреки идеологическите си различия, те успяха да завършат мандата си, подготвяйки влизането на България в ЕС.
- След това започна времето на ГЕРБ. Първият кабинет на Бойко Борисов (2009 – 2013) управляваше самостоятелно, но мандатът му бе прекъснат от оставка през февруари 2013 г. под натиска на масовите протести срещу монополите и високите сметки за ток.
- Това доведе до драматичния кабинет на Пламен Орешарски (2013 – 2014), подкрепен от БСП и ДПС с „особеното внимание“ на „Атака“. Този проект беше отхвърлен от обществото почти веднага, което доведе до безпрецедентни протести и оставка след едва една година.
- През 2014 г. Бойко Борисов се завърна за втори мандат (2014 – 2017) в коалиция с Реформаторския блок, но подаде оставка, след като загуби президентските избори през 2016 г.
- Последва третият кабинет на Бойко Борисов (2017 – 2021), който управляваше в коалиция с „Обединени патриоти“. Този кабинет успя да завърши пълния си мандат, въпреки че белезите на общественото недоволство, избухнало през 2020 г., бяха видими до самия му край.
Годините на хаоса: 2021 – 2026
След 2021 г. българската политика влезе в спирала, която сякаш нямаше край. Това беше време, в което изборите станаха норма, а редовните правителства – изключение:
Кабинетът „Петков“ (декември 2021 – август 2022): Коалиция между „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“, БСП и „Има такъв народ“. Това правителство се опита да скъса със стария модел, но вътрешните противоречия бяха огромни. Управлението приключи, след като „Има такъв народ“ се оттегли от коалицията, което доведе до успешен вот на недоверие в парламента.
Служебните кабинети на президента Радев (август 2022 – юни 2023): През този период държавата се управляваше от служебни правителства, водени от Гълъб Донев, което поддържаше страната в режим на „поддържане на жизнени функции“ без дългосрочен хоризонт.
Кабинетът „Денков“ (юни 2023 – април 2024): Една „некоалиция“ или „сглобка“ между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС с участието на Мария Габриел. Планът беше за ротация на премиерите. Управлението приключи след подадена оставка на Николай Денков, планирана за ротацията. Процесът обаче се провали поради липса на съгласие за състава на новия кабинет, което доведе до нови предсрочни избори.
Служебният кабинет „Главчев“ (април 2024 – януари 2025): След оставката на правителството „Денков“, България навлезе в период на изключителна нестабилност. Първоначално страната бе управлявана от служебен кабинет с премиер Димитър Главчев.
Кабинетът „Желязков“ (16 януари 2025 – 12 декември 2025): Това беше правителство, сформирано на базата на коалиционно споразумение между ГЕРБ-СДС, „БСП-Обединена левица“ (БСП-ОЛ) и „Има такъв народ“ (ИТН), с подкрепата на ДПС-Доган (АПС). Росен Желязков подаде оставка през декември 2025 г., мотивирайки се с изчерпване на политическия хоризонт пред тази коалиция и необходимостта от нов старт, реално причината бяха многохилядните протести в цялата страна.
Светлина в края на тунела или още от същото?
Сега ситуацията е коренно различна и същевременно парадоксално позната. Формацията на Румен Радев идва на власт в атмосфера на пълна обществена умора от „редовните нередовни“ правителства. Разликата с 1997 г. обаче е съществена – тогава мнозинството беше извоювано в името на промяната от една система към друга, докато днес вотът изглежда като стремеж към ред и предвидимост.
Спечелването на мнозинство означава, че „Прогресивна България“ ще има свободата да прокарва законодателната си програма без блокажи от коалиционни партньори. Парламентарната трибуна, която доскоро беше арена на безкрайни дебати и блокирания, сега има възможност да се превърне в машина за законотворчество, където управляващите ще могат да реализират идеите си ударно.
Това мнозинство обаче носи със себе си тежък етикет. Когато имаш пълната власт, губиш правото на оправдание. Опозицията в това Народно събрание ще бъде силно ограничена в гласуванията, но ще се превърне в единствен коректив на действията на властта.
Загубили „защитната стена“ на коалиционните партньори, от екипа на Радев ще се очакват конкретни резултати веднага. Всяка грешка, всеки корупционен скандал или неуспешна реформа ще тежат директно върху техния рейтинг, без възможност вината да се делегира на някой друг.
Предстои ни да видим дали тази концентрация на власт ще донесе така желания от обществото покой или ще създаде нови, още по-големи напрежения. Историческият опит показва, че когато една сила владее парламента толкова убедително, рискът от самозабравяне е реален.
Но за една България, която в последните години сякаш забрави какво е усещането за управление без задкулисни договорки и ежедневни кризи, този нов политически ред е безспорно най-големият тест за зрелостта на нашето общество.
