С ветовният и олимпийски шампион по вдигане на тежести Карлос Насар даде едно от най-силните, лични и човешки интервюта в кариерата си. Пред Мон Дьо в „Храмът на историите“ той говори откровено за детството, болката, прошката към баща си, битките с федерацията, свръхочакванията към него и милионните оферти от Бахрейн, които е отказал, за да остане българин.
„Най-големият ми двигател винаги е била несправедливостта“
Още в началото Насар признава нещо, което рядко казва на глас: „За мен най-голямата мотивация винаги е била чувството за несправедливост. Това ме бута напред. Това ми дава амбицията да продължавам, да показвам кое съм аз“. Според него любовта на хората към него идва не само от спорта: „Да, много хора са плакали на моите състезания. Но смятам, че човечността в мен – това е завършекът на всичко. Не всеки разбира от щанги, не всеки е голям фен на щангите, много хора са фенове на щангите заради мен, защото аз съм там“.
„Аз съм попадал в много житейски ситуации. Както съм сега при теб, както съм на стълбичката на Световно първенство, както съм на големи събития, така и като видя някой на пътя да е спукал гума – слизам и му помагам да си смени гумата, така и когато някой е паднал на земята, отивам да му подам ръка да го вдигна“, откровен е шампионът.
Цената на успеха: „Раменете ми бяха на ръба. Половината подготовка мина в лечение“
За последния си успех Насар говори с необичайна откровеност. Фактът, че не е минал през операция, е бил буквално въпрос на бъдеще:
„Имах разкъсани мускулни влакна. Рискувах си раменете. Знаех, че ако се оперирам, може и да не се върна. Половината ми подготовка, даже повече, беше лечение — всякакви методи, всичко възможно“.
И въпреки това, той е излязъл на подиума с мисия: „След всичко това казах: „Аз отивам да ставам пръв“. Знам, че цяла България чака да стана световен шампион. И знам и какво ще понеса, ако не стана. Много хора ще ме нападнат“.
Карлос обобщава същността си: „Нещата, които ми помогнаха да успея, не са физически. Направен съм от възпитание, доблест и честност“.
„Истинският Карлос се роди в болка“ – за детството без баща
Едни от най-болезнените думи в интервюто идват, когато Карлос говори за детството си: „Истинският Карлос Насар се роди в едно голямо неразбирателство между родители. Среда, в която ми се наложи да порасна по-рано, за да си спестя болката. Болка, която е трудна за преглъщане“.
За момента, в който баща му си тръгва от семейството: „Просто гледах да го преглътна, защото трябваше да бъда силата на това семейство. Майка ми много страдаше. Братята ми отказваха да го приемат. Започнах да изпитвам гняв“. Когато баща му се появява отново, след първите успехи: „Първата ми мисъл беше, че той съжалява. Той го е казвал много пъти. На мен ми отне три години да му простя. Срещахме се още няколко пъти, а аз бях като камък — без капка компромис в погледа“.
Но днес гледа по различен начин: „Не го виня. Грешката му е, че позволи ние да имаме детство, близко до неговото“.
Майка му: „Сляпа доброта“ и сила на цялото семейство
За майка си говори с огромна обич: „Много пъти съм я виждал да плаче сама в другата стая. Тя винаги е искала най-доброто за нас, дори когато не сме го имали. Нейната доброта е сляпа. Това е най-силното ѝ качество. Аз взимам пример от него през целия си живот“.
И една от най-силните му метафори: „Когато изляза на подиума, виждам детето в мен в публиката. То се е трудило, боляло го е, плакало е, продължавало е напред. И чака да види дали ще успея. Когато изпусна опит, все едно нож се забива в сърцето ми. Защото детето направи своето. Сега е мой ред“.
Треньорът Илиян Илиев – човекът, който първи е видял шампиона
Насар разказва и за първата среща с треньора си: „Бях дете, тренирах от година и половина, а той вече казваше, че ще стана световен шампион. И не го казваше само на мен – казваше го на всеки. Всички мислеха, че говори празни приказки, че е луд. А той вярваше“.
„Той ми казваше: „Никой няма нищо повече от теб. Винаги можеш да се справиш — с работа, със знания, с честност“. Тези думи са в мен винаги“.
За скъсания ахилес и отказаната подкрепа от федерацията
Един от най-тежките моменти в кариерата му идва от битов инцидент: „В момента, в който си мислех, че съм най-силен — късам ахилеса. Олимпиадата е след година и два месеца. Докторите казват, че девет месеца няма да мога да ходя“. Тогава търси помощ от федерацията: „Казаха, че ще ми покрият лечението… После не ми вдигаха телефона“.
И въпреки прогнозите започва да ходи след два месеца — „по чудо“.
Конфликтът с федерацията: „Искам примирие. Не искам война“
Насар говори в прав текст за напрежението: „Все по-трудно ми е да работя с федерацията. Аз съм откровен. Явно това не се харесва. Никога не съм искал война. Искам примирие. Той описва хаос, липса of професионализъм и абсурден договор. „Двама души вършат всичко — счетоводство, пиар, договори. Ако ти покажа договора си, ще умреш от смях. Най-абсурдното е, че ако не получа средствата си — нямам право да ги искам“.
1,5 милиона долара на година — и отказът: „Аз съм българин“
Една от темите, в които Насар е категоричен, е отказът на Бахрейн: „Отказах им за трети път. Аз съм българин. Не мога да нося друг флаг на гърба си. Не мога да слушам друг химн. Това не бих го направил при никакви пари, но не и при никакви обстоятелства, защото обстоятелствата в България не веднъж са се опитвали да ме изгонят натам. Аз не съм бил в Бахрейн с цел преговори, въпреки че се постави темата и се слагаха пари на масата. Това трябва да бъде ясно“.
А предложението е било огромно: „1,5 милиона долара годишна заплата. 250 хиляди премия при световен шампион, 90 хиляди, ако стана азиатски шампион“.