Н аскоро се завърнах от Близкия Изток и Източна Африка, където посетих няколко бежански лагери - паркинги на човечността. Отидох като активист и като европеец. Тъй като европейците осъзнаха - доста болезнено през изминалата година, че масовото изселване от рухнали страни като Сирия не е просто близкоизточен или африкански проблем, това е европейски проблем. Той е също и американски. Засяга всички нас, коментира в „Ню Йорк Таймс” (The New York Times) Боно, фронтменът на U2.
Моят сънародник Питър Съдърланд, висш служител на ООН за международната миграция, даде да се разбере, че живеем в най-тежката криза на принудителното разселване след Втората световна война. През 2010 г. средно около 10 000 души по света бягаха от домовете си всеки ден. Което звучи като много - докато не се приеме, че няколко години по-късно числото се е увеличило четирикратно. И когато хората са прогонвани от домовете си от насилие, бедност и нестабилност, те самите вземат със себе си отчаянието си другаде. А „другаде” може да бъде навсякъде.
Но заедно с отчаянието някои от тях имат също и надежда. Изглежда налудничаво и наивно да се говори за надежда в този контекст и аз може би правя и от двете неща. Но в повечето от местата, където живеят бежанци, надеждата съществува: Надежда да се прибереш вкъщи някой ден, надежда да си намериш работа и по-добър живот. Оставих Кения, Йордания и Турция чувствайки малко надежда себе си. Колкото и да е трудно наистина да си представим какъв е животът като бежанец, имаме шанс отново да преосмислим отношенията си с хората и страните, унищожавани в момента от конфликти или да приютим тези, които са избягали.
Според мен това трябва да започне с раздялата с няколко погрешни идеи за бежанската криза. Една от тях е, че сирийските бежанци са концентрирани в лагери. Не са. Бежанските лагери са толкова огромни, че е трудно да се проумее, че само малък процент от бежанците всъщност живеят на едно място - по-голямата част живеят в обществата на приемащите държави. В Йордания и Ливан например, повечето бежанци са в градски условия, а не в лагери. Това е проблем, който не познава измерения.
WATCH LIVE: @U2 frontman #Bono testifies at Senate hearing on violent extremism https://t.co/HJeOQRI8HU - @CBSNLive pic.twitter.com/t6HRRbsBNn
— CBS News (@CBSNews) April 12, 2016
Друга заблуда е, че кризата е временна. Предполагам, че това зависи от вашата дефиниция за „временно”, но аз срещнах много бежанци, някои от които са били разселени от десетилетия и повечето не смятат, че те просто преминават. Някои семейства са прекарали две поколения - и някои млади хора целия си живот - като бежанци. Те са напуснали родните си страни и са отишли в изгнание, само за да се изправят пред второ изгнание в страните, които са приели присъствието им, но не и правото им да се движат или да работят. Ще чуете понятието „постоянно временно решение”, подхвърляно наоколо от длъжностни лица, но не и с иронията, която си мислите, че заслужава.
#Bono mentions C-SPAN during Senate hearing.https://t.co/daVGlVAkCZ
— CSPAN (@cspan) April 12, 2016
Тези разбирания трябва да оформят нашия отговор. Съединените щати и други развити страни имат шанса да действат по-умно, да мислят по-сериозно и да реагират по-бързо при справянето с кризата и предотвратяването на нова. След разговори с бежанци, при разговори с държавни представители и с представители на гражданското общество по пътя, аз виждам няколко области, в които светът трябва да действа.
"Hope is getting impatient. We should be too." — #Bono, @U2 https://t.co/Yk0EahntDo pic.twitter.com/ofPNIf8pF4
— Fred Kempe (@FredKempe) April 12, 2016
Първо, бежанците и страните, където те живеят, се нуждаят от по-голяма хуманитарна помощ. Можете да видите това най-ясно в място като комплекса Дадааб в Кения, близо до границата със Сомалия, ограден с пръчки и листове пластмаса. Службата на върховния комисар по бежанските въпроси на ООН върши благородна и изключително тежка работа. Но тя не може да направи всичко, което иска, след като е хронично недостатъчно финансирана от самите правителства, които очакват тя да се справи с този глобален проблем.
Второ, светът трябва да увеличи помощта за развитие, която дава на страните, които все още не са рухнали, но са измъчвани от конфликти, корупция и слабо управление. Тези страни могат да изпаднат в анархия. Напоследък някои западни правителства орязват парите за задгранична помощ, за да харчат вместо това пари за търсещите убежище в рамките на своите граници. Но е по-евтино да се инвестира в стабилност, отколкото да се сблъскваш с нестабилност. Прозрачността, зачитането на върховенството на закона и по-свободните и независими медии също са от решаващо значение за оцеляването на страните в периферията на хаос. Тъй като хаосът, както знаем много добре, е заразен.
Вижте още за бежанската криза:
Ще се окаже ли черен денят на споразумението
Турция и ЕС се споразумяха за бежанците
ЕС не е сигурна за сделката за бежанците
Това, което не искаме и не можем да си позволим, е важни страни в Сахел - поясът от държави южно от Сахара, да тръгнат по същия път като Сирия. Ако Нигерия, страна много пъти по-голяма от Сирия, се разпадне в резултат на действията на групировки като Боко Харам, ше ни се иска да сме мислили по-мащабно преди бурята.
Всъщност някои хора вече мислят по-мащабно. Непрекъснато чувам призиви за истинско обединение на силите – африканци и европейци, генерали от армията и представители на Световната банка и Международния валутен фонд – за ревностно подражание на най-великата от американските идеи - Плана Маршал. Този план постави търговията и развитието в услуга на сигурността – на места, където институциите бяха унищожени и надеждата беше изгубена. Е, надеждата не е изгубена в Близкия изток и Северна Африка, все още не е, макар и задържана от тънък конец. Но надеждата става нетърпелива. И ние също трябва да сме такива.
