Е сента на 1207 г. заварва Балканите в състояние на непрекъснат пожар. Едва две години след като латинските рицари падат в капана на цар Калоян край Одрин, а император Балдуин Фландърски изчезва завинаги в подземията на Царевец, южните ни земи все още треперят под копитата на бойните коне.
Четвъртият кръстоносен поход, който вместо да освободи Йерусалим, смазва и разграбва Константинопол, е родил няколко нови държави. Най-апетитното сред тези феодални притежания е Солунското кралство, поверено на един от най-опитните военни водачи в Европа, маркиз Бонифаций Монфератски.
Бонифаций е сред онези сурови западни благородници, прекарали целия си живот в седлото. Той е сродник на европейски владетели, закрилник на трубадури и опитен стратег, който знае как да управлява с огън и меч.
След падането на Византия той изгражда владението си със желязна ръка, потушава бунтове на местното гръцко население и строи крепости, за да подсигури границите си. Владетелят на Солун добре разбира, че най-голямата заплаха за неговия престол не идва от разпокъсаните византийски архонти, а от север, където българският владетел с бързи и унищожителни набези пренаписва картата на региона.
Срещата в Родопите
През септември 1207 г. Бонифаций Монфератски предприема поход към Източна Тракия. Намерението му е да укрепи съюза си с новия латински император Анри Фландърски и да подсигури застрашените източни владения.
Пътят на връщане преминава през суровите и гъсти гори на Родопите, в близост до Мосинопол. Западните хронисти от онова време, сред които е и рицарят Жофроа дьо Вилардуен, описват подробно последните часове на солунския крал.
Планинският терен е изключително труден за тежката рицарска кавалерия. Докато предните отряди на кръстоносците си пробиват път през теснините, местните български войски, които познават всяка пътека в планината, подготвят засада.
Българите изчакват момента, в който колоната се разтегля и губи компактност. Внезапният удар идва от гъсталаците. Стрели, копия и тежки брадви връхлитат върху задната охрана на краля. Изненадата е пълна, а тежките доспехи на латинците се превръщат в тяхно проклятие сред стръмните скали.
Последната битка на краля
Когато научава, че защитният му ариергард е нападнат, Бонифаций Монфератски не се колебае. Въпреки че е без пълното си бойно въоръжение, той обръща коня си и се хвърля в гъсталака, за да спаси хората си. Този ход се оказва фатален. В настаналото меле рицарят е заобиколен от българските войници. По време на краткото, но жестоко сражение, той е уцелен от стрела в лявото рамо.
Загубата на кръв и бързото напредване на българските бойци прекършват съпротивата на спътниците му. Рицарите, които се опитват да защитят своя господар, са посечени на място, а останалите панически се разпръскват.
Раненият крал пада от коня си и бива изоставен на бойното поле. За българите това е изключителен трофей. Главата на солунския владетел е отсечена веднага, за да се потвърди смъртта на един от най-опасните врагове на Търново.
Трофеят за цар Калоян
Обезглавяването на Бонифаций Монфератски изпраща шокова вълна през цялата Латинска империя. Главата на краля е изпратена бързо на цар Калоян, който по това време подготвя голямата си обсада срещу самия Солун. За българския владетел това не е просто лична победа, а важен стратегически успех, който обезглавява политически и военно Солунското кралство. Тронът в Солун остава в ръцете на невръстния син на Бонифаций, а регентството бързо изпада в парализа и вътрешни борби.
Битката при Мосинопол и смъртта на Бонифаций показват повратната точка в сблъсъка между младото Българско царство и кръстоносците. В рамките само на две години Търновският владетел успява да ликвидира двамата най-могъщи фигури на Четвъртия кръстоносен поход, император Балдуин и крал Бонифаций.
Смъртта на солунския крал отваря пътя на Калоян към стените на Солун, където само броени седмици по-късно самият той намира смъртта си при мистериозни обстоятелства. Засадата в Родопите обаче остава в историята като един от най-дръзките и прецизно изпълнени удари на средновековната българска войска.
- Последната изповед на Джеронимо
През септември 1886 г. горещото слънце над пустинята в Аризона не носи никакво облекчение, а само усещане за неизбежен край. В каньона Скелет, скрито сред скалите и праха място близо до границата с Мексико, малка група от бледнеещи, изтощени, но все още горди хора прави последните си стъпки като свободни воини.
Начело върви мъж с дълбоки бръчки по лицето и поглед, който десетилетия наред е вдъхващ страх в сърцата на американските и мексиканските войници. Това е Гоякла, когото светът познава под името Джеронимо. С него са останали едва тридесет и девет души, сред които жените и децата на неговото племе.
Предаването на Джеронимо на генерал Нелсън Майлс поставя финалната точка на индианските войни на територията на Съединените щати. Зад този исторически момент обаче не стои просто войнственият дух на един вожд, а трагедията на цял един народ, изтласкан от родната си земя и прогонен от променящия се свят.
Сянката над Чирикауа
За да разберем защо Джеронимо се бори с толкова дива страст, трябва да се върнем десетилетия назад. През 1851 г., докато той е на лов, мексикански войници атакуват лагера на неговото семейство. Когато се връща, вождът намира майка си, съпругата си и трите си малки деца убити. Този ден променя завинаги неговата съдба и ражда легендата за воина, който се заклева да отмъщава до последния си дъх.
През следващите години американското правителство започва да притиска племената от групата Чирикауа Апачи, за да ги затвори в резервати. Безкрайните сухи земи, които апачите познават до последното камъче, биват пресечени от телеграфни жици, железопътни линии и заселници.
Резерватът Сан Карлос, наричан от самите индианци „Адът на земята“, се превръща в затвор без стени. Условията там са нечовешки, болестите върлуват, а храната едва стига за оцеляване. За човек, отраснал с безкрайния хоризонт на планините, животът в Сан Карлос е бавна смърт.
Ловът на един дух
Джеронимо бяга от резервата няколко пъти, всеки път повеждайки със себе си шепа верни последователи. Неговите тактически умения в пустинята са безпрецедентни. Той използва познаването на терена, за да изчезва като призрак под носа на преследвачите си.
Военното министерство на САЩ хвърля огромни ресурси за неговото залавяне. Повече от пет хиляди американски войници, подпомагани от стотици мексикански войници и индиански разузнавачи, претърсват планините. Това прави приблизително по сто войници на всеки един от бойците на Джеронимо.
В продължение на месеци вождът води непрестанна партизанска война. Независимо от жегата, глада и липсата на боеприпаси, той успява да надхитри най-опитните американски офицери. В пресата по онова време Джеронимо е изобразяван като жестоко чудовище, но за своя народ той е последният стълб на съпротивата. Неговата сила не се крие само в оръжието, а във вярата, че земята принадлежи на тези, които живеят в хармония с нея.
Последното решение край каньона Скелет
Към края на лятото на 1886 г. изтощението си казва думата. Джеронимо и неговите хора са преследвани безмилостно, без възможност за почивка или набавяне на храна. Генерал Майлс изпраща при вожда индиански разузнавачи, които го уверяват, че ако се предаде, след кратко заточение той и хората му ще могат да се върнат в родните си земи в Аризона.
На 4 септември 1886 г. Джеронимо полага оръжие. По-късно той пише в спомените си, че се е предал не защото е бил победен в битка, а защото е искал да спаси жените и децата от пълно унищожение. Опасенията му се потвърждават много бързо, а обещанията на американските власти се оказват празни думи.
Затворник на новия свят
Вместо бързо завръщане у дома, Джеронимо и неговите спътници са качени на влакове и изпратени като военнопленници във Флорида, а по-късно в Алабама и Оклахома. Те никога повече не виждат родната Аризона. Вождът прекарва остатъка от живота си като атракция, показван по панаири и изложения, където продава лъкове и снимки с автограф на хората, които доскоро са се страхували от името му.
Джеронимо умира през 1909 г. като военнопленник във Форт Сил, Оклахома. Преди да затвори очи, той все още копнее за планините на Аризона.
Още събития на 4 септември:
- 476 г. – Одоакър детронира последния римски император Ромул Августул.
- 1992 г. – Тодор Живков е осъден от Върховния касационен съд на България на 7 г. затвор и парична глоба за злоупотреба с държавни средства, но след смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.
Родени:
- 1768 г. – роден е Франсоа Рене дьо Шатобриан, френски писател
- 1933 г. – роден е Ричард Кастелано, американски актьор
- 1969 г. – родена е Николина Чакърдъкова, българска народна певица
Починали:
- 2006 г. – умира Стив Ъруин, австралийски телевизионен водещ и естествоизпитател
- 2025 г. – умира Джорджо Армани, италиански моден дизайнер
