С труваше ли си? Едно десетилетие във войни? Бягства и гонения? Не, биха казали повечето граждани на седемте бивши югославски републики, ако направите представително проучване сред тях - както сред по-старите хора, които са свидетели на онези събития, така и сред по-младото поколение, което не познава друга действителност, различна от постюгославската, пише Норберт Мапес-Нидек в текст, публикуван в "Дойче веле".
Но такава представителна извадка не съществува, както вече не съществува и югославско общество. Ако днес зададете въпроси на хората от отделните бивши югорепублики, най-вероятно ще получите коренно различни отговори. Единствено сред мнозинството от гражданите на Словения споменът за федеративната държава е малко по-неангажиращ. Преобладаващата оценка там е, че всичко е било окей, много добре дори, за някои неща трябва да съжаляваме, но в крайна сметка не беше възможно този проект да продължава. Но така ли е - наистина ли е било окей?
"Най-великият хърватин"?
След албанците в Косово почти няма "югоносталгици". Прекалено голяма травма за тях е споменът за последните 10 години от съществуването на Югославия. До края на десетилетието в Косово нямаше война, но пък властваше същински полицейски терор. За края на Югославия жалят най-вече в Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и дори в една Хърватия, макар и под сурдинка или след третата бутилка бира.
В едно голямо допитване, проведено повече от 10 години след края на войната и получаването на независимост от Хърватия, огромното мнозинство от анкетираните са заявили, че смятат Йосип Броз Тито, лидера на често критикуваната Югославия, за най-великия хърватин за всички времена. Опитът тази роля да се припише на бащата на хърватската независимост от 1991 г. - Франьо Туджман - претърпя поражение.
Различията не бяха проблем
Кълновете на упадъка обаче бяха посети отдавна. Не културните различия на народите в съюзната държава бяха проблемът - други мултинационални страни, като Индия, Швейцария или класически имигрантски страни като САЩ, са се справяли и продължават да се справят с още по-големи културни различия. Проблемът беше на друго място - в отношението към тези различия.
В "първата Югославия" от времето между двете световни войни (1918–1941) са полагани усилия те да бъдат игнорирани - различията на национална, религиозна или културна основа. Но е станало точно обратното: понеже различията е трябвало да се тушират, едно относително мнозинство - сръбското - успява да се наложи.
Съображенията на комунистите
След нападението на Хитлеристка Германия и последвалата силно етнически оцветена Гражданска война през 40-те години комунистите се заклеха да не допускат повече старите грешки. И в периода на "втората Югославия" (1943–1991) националните идентичности не само вече бяха зачитани, но и налагането на нови беше насърчавано - например македонска, бошняшка, а по-късно и ромска.
Докато националната идентичност по чисто съветски модел се разбираше само като фолклор, а за политиката отговаряше единствено Комунистическата партия, тази система функционираше. Но когато комунизмът започна да запада, а парламентарната демокрация се доказа в световен мащаб като превъзхождаща, и не на последно място след като митът за партизанската война избледня, националната принадлежност започна да придобива все по-голямо политическо значение.
Етноси вместо демокрация
В Югославия нямаше място за общи решения, тъй като винаги една народност се оказваше по-силна от останалите. Макар да се търсеше равновесие, то винаги беше нестабилно. И когато то беше застрашавано, както например в началото на 70-те години в Хърватия, Тито удряше по масата, а злосторникът биваше озаптяван.
Наследникът на Тито, който се беше доказал като много умел рефер, трябваше да е някаква успешна кръстоска от предците на различните югонароди. Но такъв не беше намерен. В осем-членния Държавен президиум, който иззе ръководната роля, чисто формално беше възможно вземането на решения с мнозинство. Но когато мнозинството налагаше дадено решение в ущърб на някой от другите народи, това веднага създаваше риск за целостта на общата държава. А след като Слободан Милошевич, който първоначално беше смятан за президент-реформатор, със своя "сръбски блок" игнорира останалите, това вече беше краят на Югославия.
Логиката на разпада
Югоносталгиците днес отново хвалят този модел на мултиетническа държава. Според тях тя е била разрушена от външна намеса или злонамерени политици. Но в едно общество, което разпределя богатството и властта на принципа на етно-национални квоти, съвсем логично рано или късно конфликтите между отделните етноси вземат връх. И накрая разпадът беше единственият логичен резултат. А злонамерени хора, които потопиха в кръв този проект в самия му край, в Югославия, както и навсякъде по света, изобщо не липсваха.
Това обаче не означава, че Югославия не е имала никакъв шанс за оцеляване. Когато към края на 1960-те години в света се зародиха нови демократични движения, също и в Югославия младите хора се вълнуваха от либералните ценности. И повечето от тях поставяха на първо място гражданското равноправие, а не националното. Но старата политическа гвардия, начело с Тито, не искаше да толерира повече демокрация. Вместо това те решиха да заложат още повече на етническото равновесие. Накрая всички се чувстваха експлоатирани от всички останали. При това с пълно право.
Югославия никога повече няма да се върне. Но и други мултиетнически държави и държавоподобни организации са изправени пред подобни предизвикателства, както навремето Югославия, и рискуват да се разпаднат. Достатъчна причина да не допускаме повече прояви на арогантност, подобрени на тези в миналото.
Норберт Мапес-Нидек от 30 години е кореспондент за Югоизточна Европа на редица германски медии. Автор е на книгата "Етническият капан: конфликтът на Балканите и поуките за Европа".
Раздорът между Сталин и Тито. И ролята на Георги Димитров
Македония: Най-голяма заслуга за създаването на държавата има Тито
Най-противоречивата дата в новата история на България
Нов документ разкрива кървавите факти за комунизма на Балканите
Разкриха тайната роля на зловещата ДС на Тито
Когато Червената армия "освобождаваше" България
