В ремето в първите дни на пролетта е слънчево, както обикновено се случва в Турция, но зад стените на женския затвор в Истанбул студеният въздух надделяваше. Там Берил Ески от международната организация "Амнести Интернешънъл" - Турция разговаря с няколко затворници - журналисти.
Сред тях е 75-годишната Назлъ Иличак. Осъдена е на доживотен затвор за "опит за потъпкване на конституционния ред".
Тя е зад решетките вече почти три години и все още е изумена как тефтерът й с номера на приятели може да бъде възприет като доказателство за обвиненията срещу нея в "тероризъм“.
#Turkey – the world’s largest prison for journalists ǀ View
— Mehmet Siginir (@mehmetsiginir) 6 май 2019 г.
Hanim Busra Erdal: “Even a journalist needs to have an army of supporters behind them. If not, nobody mentions you in the news.”#journalismisnotacrime #FreeTurkeyMedia#FreeTurkeyJournalistshttps://t.co/St6odpnqD1
"Все едно си затворен в гробница“
Пред "Амнести Интернешънъл" Иличак казва, че й липсва старият живот, липсват й децата и внуците й. "Все едно си затворен в гробница. Опитваш се да се протегнеш и да се хванеш за нещо, но не можеш“.
Берил Ески се среща и с Пънар Гайип. Преди - репортер за информационната агенция "Еткин", днес Гайип лежи в затвора по обвинение за "членство в терористична организация“ и за "пропаганда на терористична организация“. Някои от постовете й в социалните мрежи и работата й в ETHA се използват като доказателства срещу нея.
Гайип казва, че най-лошият ден в затвора е бил, когато е гледала как полицията прекратява седмичното бдение на "Съботните майки".
(Всяка събота от 23 години насам десетки хора се събират на бдение на централен площад в Истанбул, седейки в тишина и държейки снимки на роднини, които са изчезнали след задържане от полицията - събитие, датиращо от 1980 г. Групата трябваше да организира 700-ата демонстрация през август миналата година, когато турската полиция, заяви, че протестът на групата не е позволен, след което използва сълзотворен газ и гумени куршуми, за да разпръсне тълпата и да задържи десетки, включително 82-годишна жена, която бе сред първите протестиращи през 1995 г. в търсене на сина си. Седящият протест на т. нар. "Съботни майки" бе един от малкото останали публични протести близо до истанбулския площад Таксим, който навремето бе място, на което се организираха много демонстрации, но сега е забранено за посещения за опозиционни групи).
Гайип казва, че жените, известни като "Съботните майки“, са гласът и съвестта на Турция: "Когато те (полицията) нападнаха "Съботните майки", нещо в мен се пречупи. Искаше ми се да бях там“.
As Turkey’s peace process with the Kurdistan Workers’ Party went up in smoke, so did the Saturday Mothers’ hope https://t.co/bA4efIZBGK
— The Economist (@TheEconomist) 30 октомври 2018 г.
"Те се страхуват от пресата“
Ханъм Бюшра Ердал, която е в затвора от около три години и, чието дело все още се гледа в Апелативния съд, обясни, че нейният свят е станал много по-малък, откакто е в затвора. Никой друг освен семейството й не я е подкрепил. Ердал казва, че се чувства сама и се е отказала от съдебната система: "Дори журналистите се нуждаят от армия от поддръжници зад гърба си. Ако няма такава, никой не ви споменава в новините“.
Туба Булут и Рейхан Хаджиолу, репортери на вестника "Özgürlükçü Demokrasi“, които сега излежават присъди, са започнали гладна стачка на 2 март в знак на протест, че са държани в изолация.
Рейхан казва: "Те (властите) се страхуват от пресата. Иска ми се всички онези нарушения на човешките права да не се бяха случвали, за да не се налагаше да пишем за тях, но за съжаление не стана така“.
На въпроса какво й липсва, Рейхан отговаря: "Липсва ми да отразявам новини за по-добрата Турция“.
След женския затвор, Берил Ески посещава и мъжкия затвор "Silivri“, в който има около 20 000 затворници.
Там тя се среща с журналиста Ерен Ердем. Излежавал присъдата си от четири години и два месеца, Ердем казва, че четенето на книги, оставени от други журналисти-затворници преди него е нещото, върху което се фокусира напоследък.
Пред "Амнести Интернешънъл" Ердем разказва, че от 15 дни властите в затвора са конфискували снимка на сина му. "Съдът ви спира да виждате детето си, а властите в затвора - да виждате снимката му", казва Ердем.
Напускайки затвора, Берил Ески казва, че е възмутена от факта, че журналисти са пратени в затвора, защото са вършили работата си. "Шокиращо е да знаеш, че много от тях са били осъдени при демонстративни процеси, като са използвани изфабрикувани доказателства и измислени обвинения".
"Тръгвайки си, оставям там, в затвора, журналистите на Турция, чиито критични гласове са били брутално заглушени от правителството", заключва Ески.
Берил Ески от "Амнести Интернешънъл" - Турция публикува текста непосредствено след 3 май - Световният ден на свободата на печата.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
Добави ни в предпочитани източници в Google
