Б еше петък следобед през пролетта на 2011 г. и за много японски граждани това означаваше, че радостта от уикенда е точно зад ъгъла. Те обаче не знаеха, че ги очаква едно от най-мощните земетресения в историята на нацията им, което щеше да удари източното крайбрежие.
Земетресението с магнитуд 9,0 по скалата на Рихтер настъпи в 14:46 местно време и беше с толкова голяма сила, че доведе до изместване на земната ос. То стана известно като „Голямото земетресение в Източна Япония“.
Земетресението предизвика масивно цунами с височина 14 метра, което се насочи към континента. Жителите имаха само 10 минути, за да се опитат да избягат от брега. Гигантската вълна погълна цели градове, което доведе до смъртта на над 18 000 души.
На около 97 км. южно от епицентъра се намираше атомната електроцентрала "Фукушима Даичи". Цунамито повреди защитната стена на централата и наводни реакторите. Генераторите, изпомпващи охлаждаща течност около ядрата, се повредиха, което доведе до ядрено стопяване в три от реакторите. Последвалите водородни експлозии повредиха сградите и изтече радиоактивен материал в атмосферата и Тихия океан.
Японското правителство обяви непрекъснато нарастваща зона за евакуация около централата, която нарасна до радиус от 20 км., което доведе до изселването на над 150 000 жители. Ядрената катастрофа беше класифицирана като седмо ниво по Международната скала за ядрени събития, присъединявайки се към единствената друга авария, получила такава оценка - тази в Чернобил от 1986 г. Светът беше изправен пред нов ужасяващ ядрен удар и чакаше със затаен дъх.
Японското правителство, заедно с оператора на централата Tokyo Electric Power Company (TEPCO), правеха всичко възможно, за да овладеят инцидента. Точно както 600 000 работници по обеззаразяване, известни като „ликвидатори“, доведени да помогнат за почистването след катастрофата в Чернобил, така хиляди японски работници рискуваха живота си през следващите месеци, за да стабилизират и почистят централата.
За един пенсиониран инженер и преборил рака, Ясутеру Ямада, мисълта, че всички тези млади хора се излагат на опасност, просто нямаше смисъл и той се закле да направи нещо по въпроса. Г-н Ямада започна да разгласява, че желае да събере група от квалифицирани пенсионирани доброволци, които биха били готови да отидат в електроцентралата "Фукушима". Много доброволци се отзоваха и не след дълго беше сформиран „Корпусът на квалифицираните ветерани за "Фукушима“ (SVCF).
До лятото на 2011 г. групата събра над 400 бивши техници, инженери и бивши работници в електроцентралите на възраст над 60 години. Г-н Ямада започна да лобира пред японското правителство да позволи на неговата група да заеме мястото на младите работници в електроцентралата "Фукушима". За г-н Ямада това беше най-логичното нещо.
„Аз съм на 72 години и вероятно ми остават средно 13 до 15 години живот“, каза г-н Ямада през 2011 г. „Дори и да бях изложен на радиация, развитието на рака може да отнеме 20 или 30 години, или дори повече. Следователно ние, по-възрастните, имаме по-малък шанс да се разболеем от рак.“
Японското правителство обаче отхвърли първоначалното им предложение за помощ. Гоши Хосоно, специалният съветник на правителството по ядрената криза, публично ги нарече „корпусът на самоубийците“, въпреки че позицията му се смекчи, когато светът разбра историята за смелите доброволци. Правителството и TEPCO скоро публично благодариха на SVCF за предложението им, въпреки че настояха, че имат достатъчно работници, за да овладеят кризата.
Сравненията с японските пилоти камикадзе от Втората световна война започнаха да наводняват медийното отразяване на случая, за разочарование на мнозина в SVCF.
„Искам да спрат да ни наричат „отряд самоубийци“ или камикадзета“, каза един от членовете на SVCF Масааки Такахаши.
„Ние не правим нищо особено. Просто не можем да стоим безучастно и не мога да позволя само на млади хора да правят това.“
Г-н Ямада сподели това мнение. „Не мисля, че съм особено специален“, каза той.
„Повечето японци имат това чувство в сърцето си. Въпросът е дали пристъпваш напред, или оставаш назад и гледаш. За да направите тази стъпка, ви трябва много смелост, но се надявам, че ще бъде страхотно изживяване. Повечето японци искат да помогнат с каквото могат.“
С наближаването на средата на лятото недостигът на работници в завода достигна критични нива. Хосоно промени позицията си и се обърна към г-н Ямада и неговите доброволци. Техният момент сякаш беше настъпил.
„Хората, които са готови да пожертват живота си, за да помогнат на нацията да разреши тези проблеми, са безценни“, каза Хосоно пред репортери. Г-н Ямада беше поканен да извърши предварителни инспекции и да помогне при проектирането на замяна на разрушената система за охлаждане на реактора.
След първоначалния оглед от SVCF се надяваха вратите на завода да бъдат отворени за тях. Това обаче не беше така.
Година след бедствието SVCF нарасна до 700 активни членове и беше призната за организация за обществени услуги. Членовете им обаче останаха разочаровани и оставени на тъмно от властите. Г-н Ямада предприе обиколка в САЩ с надеждата, че Америка ще окаже натиск върху японското правителство да спре да разчита на млади работници за почистването на "Фукушима".
„TEPCO. . . не мисли 10 години напред. Там, където има работа, която трябва да се свърши, тя трябва да бъде свършена от хората, за които рискът е най-малък“, повтори позицията си пред света г-н Ямада.
В отговор говорител на TEPCO заяви, че „няма политика за облагодетелстване на по-възрастните работници в области, които включват излагане на радиация“ и заяви, че просто не са намерили полезна роля за SVCF.
Г-н Ямада продължи да се надява, че неговата група от пенсионирани доброволци ще бъде призована да помогне. Времето обаче не беше на негова страна и според уебсайта на SVCF г-н Ямада почина през юни 2014 г.
Въпреки че обаждане така и не дойде, SVCF остава активна организация и до днес, като ръководи социални и образователни проекти, свързани с продължаващото почистване на "Фукушима", чието завършване според властите може да отнеме още 40 години.
