Макрон - либералният Тръмп

С лед като през последния един месец новият френски президент Еманюел Макрон успя да разгневи либералите на два пъти – веднъж когато заяви, че Африка има „цивилизационен проблем” заради високата раждаемост и още веднъж, когато онзи ден национализира корабостроителница, за да не попадне в ръцете на италиански инвеститор; след като разгневи социалистите с плановете си за трудови реформи и накара Жан-Люк Меланшон да го нарече „опиянен от властта” и да го заплаши с протест и стачка през септември; може би е добър момент да поразмислим дали Еманюел Макрон наистина е всичко, които въодушевените му либерални избиратели очакваха.

Тръмпистът Макрон

Френският президент национализира преди дни корабостроителницата на STX France, която се намираше пред продажба на италианската компания Fincantieri, с аргумента, че пристанището е стратегическо за страната и че иска да се защитят работните места на 2500 души.

Френският президент Еманюел Макрон идва в България на 25 август

Макрон: Европейският съюз е загубил пътя си

И то действително е стратегическо – това е единствената корабостроителница във Франция с достатъчно голям док, за да строи самолетоносачи. Интервенцията бе посрещната с бурен протест от страна на италианското правителство и министъра на икономиката Карло Календа обвини Макрон, че изменя на обещанията си за либерално и провевропейско управление.

Това не е прецедент в кариерата на Макрон. Като икономически министър в миналото правителство, той използва силата на държавата, за да забави продажабата на френския стартъп Dailymotion на инвеститор от Хонг-Конг, за да можe в последния момент Dailymotion да бъде купен от друга френска компания – Vivendi. През 2015 година по замисъл и изпълнение на Макрон, френското правителство овладя близо 20% от автомобилния гигант „Рено” чрез деривати.

Подобно на Тръмп, Макрон се интересува от достойнствата на свободния пазар, само когато те водят до повече работни места и по-добра стратегическа позиция за френската държава – и няма никакви принципни скрупули.

Бизнесменът

Еманюел Макрон постепенно изгражда отлична комуникация с Доналд Тръмп. Когато Тръмп му гостуваше този месец в Париж, двамата привлякоха внимание с необичайната близост която демонстрираха. Но зад това седят, разбира се, съвсем сурови интереси.

Макрон желае да се позиционира като единственият голям европейски лидер, който може да комуникира успешно с Тръмп, докато американският президент има отчаяна нужда от съюзник в отчуждената Европа.

Макрон има амбицията да превърне Франция в новия мост между САЩ и Европа, като за целта ще се възползва от отслабената и изолирана позиция на Великобритания, която досега винаги е изпълнявала тази роля.

Макрон и Тръмп са много различни, но са обединени от няколко важни неща – готовността си за кооперация в сигурността и антитероризма, където Макрон иска да участва с военна сила, а не само с голословни декларации, за да затвърди новопоявилата се роля на Франция като най-голяма военна сила в ЕС след като Великобритания напуска; обединени са от готовността си за директен диалог с Путин; и най-общо от своята прагматичност и егоистичен интерес – за тях няма да бъде проблем да правят сделки със съмнителна морална стойност, ако от тях произтичат геостратегически ползи.

Реалполитикът

Реалполитика е готов да води Макрон и спрямо Русия, Близкия изток и Северна Африка. Неговата цел - да се позиционира като основния преговорящ с Путин, точно както и с Тръмп и да възстанови отслабналото френско влияние в средиземноморието.

Макрон счете за успешна срещата си с Путин по време на Г-20 и заяви, че сътрудничеството с Русия е много необходимо в Близкия изток. Макрон декларира, че Асад „няма легитимен наследник” и междувременно дава индикации за стопляне на отношенията с Иран и съживяване на традиционната неформална френска подкрепа за Палестина.

По този начин, играейки с Иран и Палестина, той индирекно се конфронтира с американските протежета – Саудитска Арабия и Израел, като така се приближава много повече до Русия, отколкото до САЩ.

Нещо неочаквано се случва и в Либия, където френското външно министерство припозна за пръв път маршал Халифа Хафтар и неговата либийска национална армия, които се противопоставят на международно признатото либийско правителство, за необходима част от бъдещата обща либийска армия. Още една позиция, която е лишена от общоприетия либералнодемократичен морал, приближава се до тази на Русия и Египет и прилича на истинска безпардонна реалполитика. (Вижте във видеото горе: Макрон обяви споразумение за прекратяване на огъня и нови избори в Либия след среща с враждуващи либийски лидери)

Германия? Обичам те до тук...

Още преди да бъде избран за президент, Макрон вкара в реториката си много послания против Германия и немското статукво в ЕС, но те бяха преглътнати от германците, защото конкурентът на Макрон - Марин Льо Пен, беше много по-лош. В свое пространно интервю за Ouest France през април, Макрон едновременно критикува германския търговски излишък като вреден за немските партньори (с което се присъединява към Тръмп) и в същото време отдаде това на натурален дефект в еврото, който подкрепя немския износ (казвайки това на глас, той де факто се присъедини към южно- и източноевропейските критици на Германия).

Във връзка с реформите на еврото които иска, Макрон вече действа с пълна пара. Сериозни реформи в трудовото законодателство и ограничаване на публичните разходи трябва да стабилизират френската икономика и така да обезоръжат германците от единственото им официално оправдание да не пристъпват към реформи на валутата. Междувременно, през 2019 година ще се избира нов шеф на ЕЦБ, където се очаква Франция и Германия сериозно да се конфронтират за лидерството.

Паралелно с това Макрон даде заявки, че Франция ще достигне 2-та процента от БВП за отбрана до 2025 г. (както поиска Тръмп) и разкритикува немското правителство за пестеливостта му, наричайки го „наивно да смята, че може да живее на сигурно под чужд чадър” в същото интервю за Ouest France.

Сега, като първа военна сила в ЕС и потенциална топла връзка със САЩ, Макрон има възможността да блокира военната интеграция на Съюза, която се цели мнимо от Германия и да поддържа НАТО-вско статукво с френско регионално лидерство.

Еманюел Макрон беше огромна глътка свеж въздух за либералите предвид алтернативата Льо Пен. Но той изобщо не прилича на Франсоа Оланд. Той е прекалено амбициозен, за да играе втора цигулка на Германия, и прекалено прагматичен, за да се съобразява с международния морал и етикет, когато може да реши проблемите си с цинична, но ефективна реалполитика. Подобно на Доналд Тръмп, който се оказа по-малко консервативен, отколкото поддръжниците му фантазираха, така и Макрон се оказва все по-малко либерален, спрямо това което последователите му искат да вярват.