К ойто контролира миналото, контролира настоящето и бъдещето, пише Джордж Фридман в „Геополитикал фючърс” (Geopolitical Futures).
Ние всички живеем с миналото. Родени сме на определено място и време, в семейство, което вярва в дадени неща и ги споделя с другите в общността. Дори когато отхвърляме нашето минало, не можем да отхвърлим радостите и травмите, които са ни оформили като личности, нито неуспехите, успехите, неудобствата и враговете, с които сме се сблъскали ние и нашите семейства. Не трябва да забравяме нашата памет за миналото, нашите победи, поражения, героизъм и малодушие. Можем да се опитаме да си представим, че сме нещо различно от това, което сме били и че ужасният момент, когато нашата истинска природа е била разкрита на света, не се е случил. Но това е илюзия. Нашите спомени са винаги някъде там и винаги ще ни радват или преследват.
Точно както хората се опитват да променят спомените от миналото, така правят и религиите и нациите. Когато християнството се разпространява в Европа, то се стреми не само да победи езичеството, но и да изтрие паметта за него. В края на краищата, християнството е и политическо движение, управлявано от доктрината на папа Бонифаций за двата меча - един религиозен и един политически. Езичеството е алтернатива на религията, но също е политическо движение, което заплашва да възроди. Църквата се опитва да заличи спомените за езичеството, като присвои и християнизира някои от тях и смаже останалите. Както всички победи и тази е несъвършена. Споменът за езичеството все още преследва Европа и понякога избухва, както и този за Хитлер.
Всички религии се опитват да преоформят паметта, превръщайки това, което е било благородно, в нещо нищожно
и налагайки ново благородство над старото. Когато евреите завладяват Обетованата земя, те заличават онези, които са били там преди тях. Когато Ислямът излиза от Арабия, той се стреми да наложи своята истина върху спомените на онези, които завладява.
В „1984” Джордж Оруел пише за „дупката на паметта” – машина, чрез която се унищожават книгите и записите за нещата, които режимът не иска да бъдат помнени. Но това не е достатъчно за Големия брат. Той иска да заличи не само записите, но и спомените на героя на книгата - Уинстън Смит, служител на Министерството на истината, натоварен с пренаписването на историческите факти.
За целта Големият брат търси нещото, от което Смит се страхува най-много. Оруел разкрива, че политическата власт се основава на способността да се оформят умовете на хората, а тя е базирана на техните спомени.
Мао Цзедун разбира, че най-голямата опасност за комунизма е историята.
За да я неутрализира, той трябва да заличи миналото. Ето защо той започва Културната революция. В основата ѝ е войната срещу Четирите отживелици: стари обичаи, стара култура, стари навици и стари идеи. Мао налага новия ред с терор, който днешен Китай все още се пита да преодолее, но не може да забрави.
Вероятно няма държава, която да се бори със спомените си по-силно от Германия.
Германците създават толкова екстремно зло, че то няма прецедент. Не става въпрос само за геноцида срещу евреите. Жертвите на нацистите включват инвалиди, политически опоненти и войници във войната, която Германия започва… Споменът за това е непоносим и забравянето е невъзможно. Страната се научи да живее със своите спомени, като ги прегърна, но не за чест, а със срам. По-важно е, че Германия прави разграничение между тези, които са извършили злото и тези, които са дошли по-късно. Следващите поколения са освободени от вината на онези, които са извършили чудовищните дела. По този начин нацията едновременно носи бремето на злото, което е сторено, но също така бива опростена. Не можеш да забравиш, но можеш да простиш дори на себе си.
Битката за миналото е битката за правото да се определи бъдещето. Оноре дьо Балзак пише, че всички големи богатства са изградени върху големи престъпления. Това е истина, която се прилага в различна степен за всичко в нашия живот. Някои се борят да забравят. Други се борят да си спомнят и да си простят. Но както пише Оруел, който определя миналото, контролира настоящето и бъдещето. И във всички тези примери, тези паметници на цивилизацията, борбата за подчинение на миналото, за да оформят настоящето, е основен момент.
Голямото престъпление, на което са основани Съединените щати,
е поробването на похитени африканци и тяхното потомство. Престъплението не е просто практиката на робство, каквато се е практикувала в много части на света. Съставителите на основополагащия документ на САЩ вярват дълбоко, че всички хора са създадени равни, но въпреки това робството е позволено да продължи и да се превърне в основа на икономиката на Юга. Така е решено, че африканците не са напълно хора - концепция, която дори други общества, практикуващи робството тогава, не прилагат. Следователно, отхвърлянето на правата на робите не се счита за нарушение на основополагащите убеждения на Съединените щати.
Това разкъсва страната и завършва с война, в която са убити повече от 600 000 души. Според някои историци, конфликтът е породен от търговски интереси, а не от стремеж към правосъдие.
Аргументът е важен за онези, които отхвърлят идеята, че Гражданската война, по някакъв начин, е освободила Съединените щати от престъплението им. Други обаче вярват, че въпреки че робството никога не може да бъде забравено, то трябва да бъде поставено едно до друго с изкуплението на Гражданската война. За тази група целият дълг не може да бъде изплатен, но е направено огромно авансово плащане. За останалите, основното заболяване на основаването - убеждението, че африканците не са равни - не само е оставено неизцелено, но и самата памет на американското минало е опетнена и трябва да бъде почистена.
Много от основателите на САЩ са от Вирджиния, а повечето от тях са притежавали роби. Въпросът сега е дали наложеният от тях ред трябва да бъде спазван предвид миналото. Дали робството не е всичко, което са постигнали и всичко, което САЩ представляват, или е било зло и припомнянето на мъртвите от битката при Антиетам позволява да се почетат основателите, въпреки голямото им престъпление?
Част от отговора дава Шелби Фоут, историк специалист по Гражданската война. Той посочва, че Гражданската война е приключила, когато Северът признал, че южняците са се борили смело, а Югът признал, че победата на Севера е в името на доброто. Останали извън това помирение, разбира се, са самите бивши роби. И заради това помирението никога не е било наистина окончателно.
Самото помирение в крайна сметка се оказва недостатъчно. Мнозина от Севера отхвърлят честта, дадена на Юга, а мнозина в Юга отхвърлят идеята, че тяхното поражение е в името на доброто. Но както при всички битки в миналото, ключът е, че едно голямо престъпление може да бъде изцелено само с голяма лъжа. Вероятно това е, което Платон има предвид, когато пише за „благородната лъжа”. Това е памет, която не е истина, но лекува. По подобен начин германците са излъгали себе си. Те са наследниците на култура, породила ужас. Но германците и светът са по-безопасни с фалшифицирането на паметта.
Не можем да забравим миналото, а в минутите, преди да заспим, то ни преследва, напомняйки ни за нашите неуспехи. Но след това се събуждаме, казваме си нашата приказка и забравяме чудовищните неща, които бихме могли да направим, давайки си шанс този ден да намерим изкупление. Спомените преследват и унищожават дори в разгара на слънчев ден. Битката за паметниците е битка за паметта. Който контролира миналото, също ще определи бъдещето.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
